За всичко се плаща

— Ами пак така, както я загазвам обикновено. Същите неприятности. — Свали престилката, окачи я на кукичката до мивката и едва сега почувства, че в жилището е студено. Боже, каза си, толкова съм се притеснила заради тези цветя, че дори забравих да усетя студа. Излезе в антрето и след няколко секунди се върна с топъл шал в ръцете. Уви се хубаво в него, седна до кухненската маса срещу мъжа си, извади цигарите и запалката.

— Не пуши преди ядене — каза Льоша. — Ще убиеш апетита си. По-добре ми разкажи как я загази пак.

— Да можех и аз да знам! — ядосано тръсна тя. — Това са същите хора, заради които преди две години с теб стояхме заключени тук. Спомняш ли си?

— Как да не си спомням! — позасмя се Алексей. — Незабравими спомени. Особено приятно беше, когато твоят колега Ларцев размахваше тук пистолет и се заканваше да изпозастреля всички. Та какво значи, жено, пак ли ни предстои да си седим вкъщи и да водим тих съпружески живот?

— Ох, Льош, не знам. — Тя проточено въздъхна и дълбоко всмукна от цигарата. — Засега нищо не искат, само ми напомнят за себе си. Сигурно за да не ги забравям. Затова те моля, слънчице…

— Аха, разбрах — прекъсна я мъжът й. — Да бъда предпазлив и да внимавам, да не разговарям на улицата с непознати чичковци, да пресичам само на зелено. Ася, с теб се познаваме от двайсет години. Кога най-после ще се научиш да не криеш нищо от мен?

— Добре тогава. С една дума — страх ме е, че това е свързано с Денисов. Но не разбирам по какъв начин и защо.

— Пак лъжеш. — Алексей протегна ръка и я чукна по носа. — Намали котлона под картофите. Ако не знаеше по какъв начин и защо, нямаше да бъдеш толкова мрачна.

— Откъде ти хрумна?

— Ами хрумна ми, Асенка, защото когато не разбираш нещо, у теб се пробужда онзи особен хъс, който те тика непременно да решиш поредната задачка. Тогава очите ти пламтят и гласът ти звънти. А сега изглеждаш като мокра кокошка, бледа си до смърт, от което старият мъдър Чистяков, твоят законен съпруг, си прави напълно обоснования извод, че ти прекрасно знаеш всичко и това, което знаеш, не ти харесва. То те потиска и разваля настроението ти. А сега ми докажи, че не съм прав.

— Прав си. — Тя седеше, вперила поглед в синкавия пламък под тенджерата, с отпуснати рамене, увити в топлия черен шал. — Прав си — повтори тъжно. — Картофите сигурно са се сварили. Хайде да вечеряме.

— Не, Асенка, няма да вечеряме, докато не ми обясниш какво става. Не мога да гледам как се тормозиш, без да ми е ясно какво ти се е случило. Разбирам, може би не изпитваш потребност да споделяш с мен, ти си момиче самостоятелно и независимо. Аз обаче изпитвам потребност да бъда в течение ако не на работите, поне на преживяванията ти. Можеш ли да разбереш това?

Тя мълчаливо кимна, без да откъсва поглед от синия пламък.

— При последния ни разговор стигнахме до това, че не ти е харесала молбата на Денисов да помагаш на оня детектив с насинената муцуна. Че си се повлякла по чувствата си и в резултат те е обзело опасението, че заради протакащото се издирване някаква жена може да загине. Правилно ли излагам ситуацията?