Танц с дявола

Всичко, което искаше, бе да си лежи така, гол, заедно с нея, и да забрави напълно за останалия свят.

За съжаление, това бе едничкото, което не можеше да направи.

Целуна я нежно и се отдръпна назад.

— Трябва да се облечем. Не знам дали Танатос ще дойде тук, но бих се обзаложил, че ще го стори.

Астрид кимна.

Зарек се сепна, когато видя кръвта по бедрата й, от химена, който той беше разкъсал.

Стисна зъби и се извърна, засрамен от факта, че в крайна сметка я беше обладал на пода, като животно. Тя не заслужаваше това. Не заслужаваше него.

Какво беше направил?

Беше я съсипал.

Тя се надигна и го докосна по рамото. Усещането го преряза като нож. Беше така интимно.

Прекрасно.

— Зарек? Какво има?

— Нищо — излъга той, неспособен да й каже за какво мисли. Изобщо не би трябвало да бъде с някой като него. Той стоеше толкова по-долу от нея, че не заслужаваше добротата й.

Не заслужаваше нищо.

И все пак тя бе протегнала ръка и го бе докоснала. В това нямаше никакъв смисъл.

Астрид долепи буза до гърба му и го прегърна през кръста. Дъхът му секна, когато пръстите и се плъзнаха по гърдите му в успокояваща милувка.

— Аз не съжалявам, Зарек. Надявам се, че и ти изпитваш същото.

Той се опря на нея и се опита да не допусне болката в сърцето му да помрачи онова, което бяха споделили.

— Как бих могъл да съжалявам за най-хубавата нощ в живота си? — Той се засмя горчиво, спомнил си всичко, което се бе случило, откакто Джес го беше изтръгнал от съня. — Е, ако не се брои Терминаторът, който ни преследва, и богинята, която иска да ме види мъртъв, и…

— Схванах — прекъсна го тя през смях и зарови лице в шията му, изпращайки тръпки по тялото му. — Изглежда безнадеждно, нали?

Зарек помисли над думите и.

— „Безнадеждно“ предполага, че е имало момент, когато е съществувала някаква надежда. А това е още една дума, която не разбирам. Надежда съществува само за онези, които имат избор.

— А ти нямаш?

Пръстите му се заиграха с кичур от русата и коса.

— Аз съм роб, Астрид. За мен никога не е имало надежда. Върша това, което ми кажат.

— И все пак никога не си го правил.

Това не беше точно така. Като човек никога не се бе осмелявал да отвори уста, за да възрази за каквото и да било. Понасял беше побой след побой, унижение след унижение, без да стори абсолютно нищо. Едва като Нощен ловец се бе научил да се бие.

— Мислиш ли, че Саша е добре?

Внезапната смяна на темата го изненада.

— Да. Джес страшно го бива с животните. Дори ако са Катагария.

Астрид се изкиска.

— Я виж ти, Зарек. Май наистина си започнал да се научаваш как да успокоиш някого. Почти очаквах да кажеш, че се надяваш да лежи мъртъв в някоя канавка.

Зарек сведе очи към малката й ръка върху кожата му, точно над сърцето. Вярно беше. Тя го опитомяваше.

Променяше го.