Черния мустанг
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Черния мустанг». Краткое содержание книги:
— Най-много за десетина изстрела.
— Тогава дано Ик Сенанда дойде още днес, иначе ще ни умори този неприятел, дето се е вселил в нас, и с когото… уф!
Той млъкна, като издаде последното възклицание с приглушен глас.
— Какво има? — попита Токви Кава.
— Погледни натам! — отвърна спътникът му с грейнало от радост лице, посочвайки нагоре срещу течението на потока.
Вождът извърна поглед в указаната посока и незабавно изражението му се промени.
— Бизони! — възторжено прошепна той.
— Да, шест глави! Един стар мъжкар, три женски и две малки!
— Ще имаме месо!
При тези думи той посегна към пушката, но ръката му трепереше — било от изтощение, било от вълнение.
— Ти трепериш! — предупреди го другият. — Ако не си сигурен в изстрела си, ще останем без месо!
— Мълчи! Това е от глада, но аз непременно ще улуча!
— Бизоните се спускат по брега на потока. Сигурно ще стигнат дотук без да ни усетят, защото вятърът идва откъм гърба им.
— Да, наистина духа от тях насам, тъй че ще трябва само да залегнем ей зад тези храсти.
Те се прикриха и с почти трескаво напрежение започнаха да следят животните, които се приближаваха доста бързо, понеже както изглежда тяхното преселение бе вече започнало и само от време на време свеждаха глави, за да пощипнат трева.
Мъжкарят беше старо, могъщо и много грозно животно, защото почти цялата му козина бе изпадала. Твърдото му жилаво месо едва ли можеше да се яде, и все пак първо той трябваше да бъде застрелян, понеже ако Токви Кава решеше да Се ръководи от качеството на месото и убиеше една от женските, се излагаше на опасността самият той или неговия спътник да бъдат нападнати от побеснелия и жаден за отмъщение бизон, подхвърлени от рогата му във въздуха, а после стъпкани и смачкани. Наистина, пушката на вожда имаше две цеви, ала едната цев беше пълна със сачми.
Животните се приближаваха покрай потока начело с мъжкаря, следван от женските и малките. Те стигнаха на сто, после на петдесет, а най-сетне и на трийсетина крачки от индианците, без да ги забележат. Женските се осланяха на своя водач, а той изглежда вече бе изгубил чувствителното си обоняние.
Токви Кава се прицели. Ръцете му не трепереха вече, но той все още не стреляше, понеже бизонът бе застанал очи в очи точно срещу него, а вождът предпочиташе да изчака, докато животното обърне някоя от страните си. Индианецът, както и всеки опитен ловец знае, че е най-добре да му изпрати куршума си отстрани под лопатката право в сърцето, защото така по пътя си оловото среща само меки части.
Бизоните се приближиха дори с още десетина крачки. Но ето че тогава една от женските бе обзета от безпокойство. Тя спря и толкова шумно пое въздух, че мъжкарят я чу. Той се полуизвърна към нея и така предложи на вожда вече описаното място, което Токви Кава и чакаше. Изстрелът му изтрещя на секундата. Бизонът изведнъж застина на място, сякаш получи силен удар. Остана така напълно неподвижен минута-две, като само главата му се отпускаше все по-ниско и по-ниско. Най-сетне по цялото му тяло премина конвулсивна тръпка, след което той рухна на земята, без да издаде никакъв звук. Беше улучен право в сърцето.
Веднага след изстрела вождът с трескава бързина отново зареди пушката. Щом чуха гърмежа, женските хукнаха да бягат. Последвана от малкото си, едната бързо изчезна, но другото нищо неподозиращо малко остана на мястото си, а после дори любопитно се приближи до мъртвия бизон. Но подтиквана от любовта, която изпитват даже животните, майка му скоро се върна и с муцуната си започна да го избутва настрани от убития мъжкар, обаче в същия миг бе ударена от втория куршум на вожда, и то право в сърцето, тъй че след няколко секунди се строполи на земята.
Надавайки силни, ликуващи викове, двамата индианци скочиха на крака и се затичаха към плячката си. Малкото направи няколко смешни скока насам-натам, но бе повалено с приклада на пушката.
— Уф, уф, уф! — извика вождът. — Моят червенокож брат видя, че ръката ми не трепна. И двата куршума ги улучиха в сърцето и вече имаме месо за всичките наши воини!
— Да, месото на женската е хубаво — рече другият.
— Ако няма какво да се яде, и месото на стария бизон не е лошо!
— Веднага ли ще изкормим животните?
— Не, защото за двама мъже тази работа ще продължи твърде дълго. Ще доведем тук неколцина воини или пък-може и всичките.
— Няма ли да е по-добре само един от нас да отиде при тях, а другият да остане да пази месото?
— Да. Аз ще отида при нашите воини, а моят брат ще остане тук.
— Тогава нека Токви Кава ми даде пушката!