Наследницата

Арабела остана безмълвна с писмото в скута си. Сякаш Магдален се бе върнала при нея, за да разплете обърканите, мъчителни нишки на краткия си живот.

Значи този мъж, Шарл, е бил любовник на Магдален. Жервез беше тяхно дете. Следователно той не беше граф Дьо Трекаси, а извънбрачен син. Следващата мисъл направо я зашемети. Магдален беше също тъй майка на Елзбет. Господи! Значи Елзбет беше негова полусестра? О, Боже, дали той знаеше? Едва ли. Дори той не би могъл да бъде толкова зъл. Разбира се, сходството в чертите им беше очевидно. Тази прилика обаче добиваше вече съвсем друг смисъл. Двамата си приличаха не като братовчеди, а защото бяха брат и сестра.

Бедната Елзбет! Господи, трябваше да защити сестра си! Елзбет никога не трябваше да узнае, че се е любила със собствения си брат. Това би я унищожило.

Арабела поразена отгатна каква беше истината. Първата жена на баща й му бе изневерила. Всъщност тя бе родила дете, преди да се омъжи за него. Дали фамилията Трекаси не го бяха подкупили с някаква фантастична сума, само и само да го накарат да се ожени за Магдален и по този начин да потулят скандала? Отново погледна към писмото. Само ако можеше да разчете тези замазани редове. Прочете отново:

„Ще бъдем богати, любими мой. Неговата алчност ще ни направи богати.“

Остана неподвижна дълго време. Опитваше се да подреди в мислите си това, което знаеше, и онова, за което можеше само да гадае. Погледна отново към скелета и очите й се спряха на дупката от куршум в гърдите му. Спомни си многократните забрани на баща й да се разхожда из развалините. Дали се бе страхувал само за безопасността й?

Не.

Баща й навярно бе убил този човек, Шарл. Сигурно са се дуелирали. Да, навярно така бе станало — беше го убил в честен дуел. Баща й не беше убиец. Независимо от всичко друго той не беше убиец.

Изведнъж си спомни, че Магдален бе починала скоро след завръщането си от Франция. Арабела почувства как кръвта замръзва във вените й, От гърлото й се откъсна дрезгаво ридание:

— Не, Господи, само това не! Той не е убил и нея. Не го е направил. О, не!

Избледнелите страсти на думите, които идваха отпреди толкова много години, продължаваха да носят със себе си проклятието си. Единствената й мисъл сега бе да защити името на баща си и да унищожи това прокълнато писмо. Вдигна писмото и го поднесе с треперещи пръсти към пламъка на свещта. Не беше сигурна какво я спря, но дръпна хартията, сгъна я отново и я мушна в обувката си.

Свещта догаряше. Едва ли щеше да продължи да свети още дълго. Жервез беше обещал да доведе помощ. Жервез! Един самозванец и лъжец. Спомни си за странния тътнещ звук, преди да се срутят камъните над вратата. Дали не беше я затрупал нарочно? Може би се бе опитал да я убие? Но защо? Какво, за Бога, искаше този човек?