Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Когато се изправя на крака, му се завива свят.
Малко по-късно Джереми тръгва. Гладките плочи под босите му нозе са топли. Върви без цел и посока. Веднъж, в ранчото на мис Морган, бе ходил по обширно поле от сол точно по залез. Това е нещо подобно… но не съвсем.
Стъпѝ в цепнатината, та си строши краката.
Крачи известно време, макар времето да е без значение тук, в тази оранжева равнина без слънце. Кристалните слоеве над него нито се местят, нито проблясват. После спира; мястото по нищо не се отличава от онова, където е лежал. Главата го боли. Отново ляга по гръб, усещайки гладката повърхност под себе си — тя повече напомня за напечена от слънцето пластмаса, отколкото на пясък или камък — и докато лежи, си представя, че е някакво морско дънно същество, което се взира нагоре през водните пластове.
Дъното на басейна. Болезненото нежелание да се завърне под светлината.
Светлината с цвят на праскова къпе Джереми в топлите си вълни. Тялото му блести. Той затваря очи. И заспива.
Събужда се внезапно, с разширени и потрепващи ноздри и наострени от усилието да доловят посоката на звука уши. Цари непрогледен мрак.
Нещо се движи в нощта.
Джереми застива неподвижно в тъмнината и затаява дъх. Системата от жлези в тялото му реагира като на същество отпреди повече от милион години. Той се приготвя да бяга или да се бие, но непрогледният и непонятен мрак елиминира първата възможност. Приготвя се за бой. Юмруците му се свиват, сърцето му ускорява ритъм, очите му се напрягат да зърнат врага.
Нещо се движи в нощта.
Усеща го близо до себе си. Долавя силата и тежестта му по вибрациите на почвата. Нещото е огромно, земята и тялото на Джереми потреперват при всяка негова стъпка, и се приближава. Знае, че нещото с лекота намира пътя си в мрака. И че го вижда.
После то се надвесва над него и Джереми чувства настойчивостта на погледа му. Коленичи на внезапно изстиналата земя и се свива на кълбо.
Нещото го докосва.
Той едва сдържа порива си да изкрещи. Стисва го гигантска ръка — нещо грубо и огромно, което въобще не е ръка — и внезапно го издига високо в мрака. Отново усеща силата на съществото по яката хватка, в която ребрата му пукат, и е сигурен, че то може да го смачка, ако поиска. Но очевидно не иска. Поне засега.
Има чувството, че го оглеждат, изучават и претеглят на някаква невидима везна. Безпомощен е, но изпълнен с пасивната доверчивост, която човек изпитва, когато лежи гол на масата за рентгенов преглед и знае, че невидимите лъчи пронизват тялото му, за да открият злокачествените образувания, загнилата тъкън и семената на смъртта.
Нещото го спуска долу.
Джереми не чува други звуци, освен собственото си пресекливо дишане, но долавя как огромните стъпки се отдалечават. Невероятно — те се отдалечават във всички посоки, като вълнички от паднал в езеро камък. От раменете му се смъква тежест и за собствен ужас открива, че плаче.
След известно време се изправя на крака. Извиква в тъмнината, но звукът от гласа му е слаб и бързо заглъхва; след малко дори не е сигурен, че самият той го е чул.
Изтощен и все още ридаещ, Джереми блъска земята с юмруци и продължава да плаче. Тъмнината е една и съща, все едно дали очите му са отворени или не, а после, когато заспива, сънува единствено мрак.
Очи, които аз не
Слънцето изгрява.
Джереми примигва и отваря очи, заглежда се в далечните отблясъци и отново ги затваря, за да асимилира факта.
Слънцето изгрява.
Напълно разбуден, сяда, примигвайки срещу изгрева. Лежи върху трева. Прерията, покрита с мека, висока до коляното растителност, се простира докъдето погледът стига във всички посоки. Небето е тъмновиолетово и избледнява до синьо, когато слънцето се издига над линията на хоризонта. Сяда и сянката му ляга върху тревите, леко поклащащи се от утринния ветрец. Въздухът е изпълнен с миризми: на зеленина, влажна пръст, затоплена от слънцето, и мириса на собствената му кожа, галена от ветреца.
Джереми застава на едно коляно, отскубва снопче високи стебла, обелва листата им и смуче сладкия сок. Това му напомня за следобедите от детството и игрите по поляните. Тръгва към изгрева.
Утринният ветрец е топъл и нежно милва голата му кожа. Раздвижва тревите, които тихо въздишат и това облекчава пулсиращата болка в слепоочията му. Приятно му е просто да върви. Приятно му е да усеща как растенията полягат под босите му ходила и как слънчевите лъчи играят по тялото му.