Не бой се от нищо
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не бой се от нищо». Краткое содержание книги:
Внезапно в живота му настъпва фатална промяна — става свидетел на мистериозно убийство. Кристофър забравя страховете си и се изправя срещу обитателите на Мунлайт Бей, за да предотврати пъклен заговор, заплашващ да унищожи света.
Стивънсън може би долови зловещата дрезгавина в гласа си или усети безпокойството ми от странното му поведение, защото ме погледна разтревожено и положи усилия да се успокои. Личеше, че в душата му се води истинска борба.
Накрая възвърна нормалния си глас.
— Трябва да говоря с теб. Да постигнем споразумение. Веднага. Тази вечер. Защо не дойдеш с мен, Сноу?
— Къде?
— Патрулната ми кола е отпред.
— Имам и велосипед…
— Не те арестувам. Само малко ще си поговорим. И се надявам, че накрая ще се разберем.
Последното, което исках, беше да вляза в патрулната кола със Стивънсън. Ако обаче откажех, той можеше да ме арестува и пак щеше да постигне своето.
Дори ако окажа съпротива при ареста, ако се кача на велосипеда и завъртя с всички сили педалите — къде щях да отида? До зазоряване оставаха само няколко часа и нямаше да имам време да стигна до съседния град по тази усамотена крайбрежна ивица. Дори да разполагах с достатъчно време, пигментната ксеродермия ограничаваше моя свят до очертанията на Мунлайт Бей, където можех да се прибера вкъщи на разсъмване или да намеря отзивчив приятел, който да ме подслони и да ми осигури жизненоважния мрак.
— В настроение съм — повтори Луис Стивънсън през стиснати зъби, а твърдостта се върна в гласа му. — Наистина съм в настроение. Идваш ли с мен?
— Да. Добре.
Той замахна с пистолета, за да ни направи знак с Орсън да го последваме.
Започнах да бутам велосипеда към края на кея. Никак не ми се искаше шефът на полицията да върви зад гърба ми. Не беше необходимо да умея да общувам с животни, за да разбера, че и Орсън е нервен.
Дъските на кея свършваха до бетонен тротоар, ограден от двете страни с цветни лехи, засадени с мимози, чиито цветове се разтваряха широко на слънчевата светлина и се затваряха нощем. По алеята пълзяха охлюви. Рогцата им блестяха. Оставяха сребристи следи от слуз. С усилие си проправяха път между лехите, сякаш тези скромни мекотели споделяха човешките безпокойства и недоволства от условията на съществуване.
Въртях насам-натам кормилото на велосипеда, за да ги избегна, и макар че ги подуши, докато минаваше, и Орсън ги прескочи.
Зад нас се разнесе хрущене от счупени черупки и от смазване на пихтиести тела, стъпкани от човешки крак. Стивънсън безогледно газеше всичко по пътя си.
Не се обърнах да погледна.
Спомням си жестоката радост, изписана на лицата на малките хулигани, които ме тормозеха в детството, преди да поумнея и да порасна достатъчно, за да отвръщам на ударите. Въпреки че това изражение беше обезпокоително, когато го видиш на дете, същият израз — малки, кръгли, светещи очи, досущ на влечуго, макар и без елипсовидни зеници, зачервени от омраза страни, обезкръвени устни, оголени в подигравателна усмивка, блеснали от слюнка зъби — беше още по-опасно върху лицето на възрастен, особено такъв с пистолет и полицейска значка.
Патрулната кола на Стивънсън беше паркирана до червения бордюр на трийсетина крачки вляво от входа на яхтклуба, извън обсега на уличните лампи, в плътните сенки под широките клони на огромно лаврово дърво.
Подпрях велосипеда на ствола на дървото, по което мъглата висеше като увивно тропическо растение. Най-после се обърнах предпазливо към Стивънсън, който отваряше задната врата на автомобила.
Дори в мрака разпознах изражението на лицето му, което се страхувах, че ще видя — омразата, безумния, неукротим гняв, превръщащ някои човешки същества в по-смъртоносно опасни от всеки друг звяр на планетата.
Стивънсън никога не бе показвал тази своя злобна страна. Изглеждаше неспособен на нелюбезност, да не говорим за ненавист. В този момент бях готов да повярвам, че пред мен стои не истинският Луис Стивънсън, а някакъв извънземен тип, който прилича на него.
Размахвайки пистолета, той нареди на кучето:
— Качвай се в колата.
— Няма да му стане нищо, ако остане тук — обадих се аз.
— Качвай се — настоя той.
Кучето надникна подозрително през отворената врата и изскимтя недоверчиво.
— Ще чака тук — не отстъпих аз. — Няма да избяга.
— Искам го в колата — ледено заяви Стивънсън. — В този град има закон, че кучетата трябва да се водят на каишка, Сноу. Не сме го прилагали към теб. Винаги сме си затваряли очите. Преструвахме се, че не виждаме заради… защото кучето е освободено от това задължение, ако принадлежи на инвалид.
Не му се противопоставих, отхвърляйки етикета „инвалид“. Много повече ме интересуваха думите, които той едва не произнесе, преди да се усети: … заради майка ти.
— Но този път — продължи Стивънсън, — няма да седя в колата, докато това проклето куче е на свобода. Ще изцапа тротоара, докато се перчи, че е без каишка.