Отдаването
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Златева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отдаването». Краткое содержание книги:
Виктория Хънгтинтън смята себе си за много опитна в отблъскването на авантюристи и зестрогонци, докато не попада на Лукас Колбрук, загадъчния и вълнуващ млад граф на Стоунвейл. И когато той я хваща здраво в примките на диви и безразсъдни среднощни лудории и лунни разходки с коне, тя открива, че е безсилна да се съпротивлява. Но да участва в приключенията задно със Стоунвейл, се оказва много по-опасно, отколкото Виктория би могла да си представи. Защото привлекателният граф ще използва всяка нейна слабост, за да я спечели и в крайна сметка да се ожени за нея. И не след дълго дамата с кехлибарените очи се озовава в едно запустяло имение в дълбоката английска провинция, където истинската причина за прибързаната й сватба излиза наяве и където призраците от тъмното й минало се съюзяваш, за да застрашат нейния живот, честта й и единствения мъж, когото обича.
— Наистина ли, сър? — Лукас се приближи към него.
Викарият отново се закашля, но този път изглеждаше по-уверен в себе си:
— За мен е удоволствие да ви кажа, че имам една-две статии, публикувани в „Развитието на ботаниката“. В момента работя върху една книга за отглеждането на цветята.
— Какво знаете за елдата? — попита рязко Лукас, у когото всички следи на отпуснатост изведнъж се бяха изпарили.
— Чудесен фураж за животни. Добър за вашите бедни ниви. Разбира се, аз лично предпочитам овеса, пшеницата и зърнените култури, където е възможно да се отглеждат.
— Чувал съм, че елдата може да се яде и от хора при тежки времена и недостиг на пшеница.
— Само от тези, които живеят на континента. Съмнявам се, че ще намерите англичанин да яде елда, освен ако не е безумно гладен.
— Разбирам ви — каза Лукас. — Аз проявявам интерес към това как се противопоставя варовитата глина на късното торене. Какво е вашето мнение?
— Различно. Аз съм направил доста проучвания по този въпрос — каза викарият, изпълнен с ентусиазъм. — Изпробвал съм варовитата глина върху розовите храсти на жена ми. Също така с торф и риба. Бихте ли искали да чуете за резултатите?
— Разбира се, че искам. — Лукас се изправи. — Защо да не идем до библиотеката. Там имам няколко карти на имението. Можем да ги разгледаме. Ще ни извините ли, скъпа? — обърна се той към Виктория.
— Разбира се.
— Да вървим. Имам няколко въпроса, които искам да ви задам. Сега, относно торенето. Трябва да ви призная, че то има предимство, защото винаги има наличност на тор.
— Вярно е. Когато се свърши, евентуално, винаги може да се докара от Лондон. Сам знаете, че в Лондон има няколко хиляди обора с коне. Трябва да се направи нещо с целия този тор. Случайно да сте чели „Елементите на химията в земеделието“ на Хъмфри Дейви?
— Не — каза Лукас, — но аз притежавам екземпляр на „Селскостопанската икономика на Йоркшир“ от Маршъл. Той отдава голямо предпочитание на варовитата глина.
— Допускам, че тя си има своите достойнства. Ако желаете, мога да ви заема екземпляра на „Елементите“ на Дейви. Човек придобива научен подход към проблемите с торенето. Вярвам, че ще ви бъде много интересна.
— Високо оценявам това — каза Лукас.
Двамата мъже излязоха от стаята, все още разговаряйки съсредоточено. Виктория погледна към гостенката си.
— Още чай, мисис Уърт?
— Благодаря ви, милейди. — Тя погледна извинително домакинята си. — Моля да простите на съпруга ми. Страхувам се, че е твърде пристрастен към заниманията си с градинарство и земеделие.
— Повярвайте ми, той е попаднал на добър събеседник — Виктория се усмихна. — Интересът на съпруга ми в последно време силно нарасна, не забелязахте ли?
— Да, забелязах. — Мисис Уърт се отпусна. Доволната й усмивка беше много приятна. — Представяте ли си — да обсъждат въпросите на торенето в гостната стая. Но, все пак, такъв е животът в провинцията.
— Той съвсем не е различен от живота в къщата на леля ми в Лондон. Моята леля проявява интерес към научните постижения и се опасявам, че вървя по нейните стъпки. Аз твърде много обичам подобни беседи.
Жената на викария се въодушеви:
— Може би вие и лорд Стоунвейл ще проявите интерес и ще посетите някои от сбирките в нашето местно „Общество за проучване на интересни проблеми“. Събираме се всяка седмица, в понеделник следобед, в нашата къща. Със задоволство мога да ви съобщя, че доста голяма група хора ни посещават. — Жената изведнъж се изчерви и започна да заеква: — Разбира се, нашите сбирки може би няма да представляват интерес за вас. Сигурна съм, че сте много по-напреднали, тъй като сте имали предимството да бъдете в града.
— Ни най-малко. Възможността да посетя вашата следваща сбирка звучи много примамливо. С нетърпение ще я очаквам!
— Колко мило от ваша страна! — Усмивката отново грейна на лицето й. — Едва ще дочакам да кажа на приятелите ни.
— Казахте, че отглеждате рози, мисис Уърт?
— Страхувам се, че те са моята страст.
— С голямо удоволствие бих желала да обсъдим някои планове за градините тук, в Стоунвейл. Не мога да живея без подходяща градина, а Лукас е прекалено зает със селскостопански въпроси, за да може да ми помага.
— За мен ще бъде чест и радост.
— Отлично! Докато говорим за това, можем да обсъдим и най-належащите въпроси по отношение на благотворителността в областта. В интерес на истината, аз съм много по-притеснена как да започна с това, отколкото с градините си.
— Не е трудно да се разбере защо хората от селото с такова желание вярват, че тяхната Кехлибарена дама се е завърнала. — Жената на викария се усмихна искрено.