Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Баба би нахълтал вътре, би настоял да го отведат при началника и би се изпикал на брадата на всеки, който му се изпречи на пътя. Но сега можех да разчитам единствено на себе си.
Слязох от колата и тръгнах към високата дървена порта. Натиснах звънеца, но не се чу звън — още нямаше ток — и трябваше да думкам с юмрук. След малко отвътре долетяха резки гласове и двама души с автомати застанаха на портата.
Озърнах се към Фарид, който седеше в колата, и беззвучно изрекох: Ей сега ще се върна. Всъщност съвсем не бях сигурен.
Въоръжените мъже ме претърсиха от глава до пети, опипаха краката и слабините ми. Единият каза нещо на пущу и двамата се изкикотиха. Прекрачихме вътре. Поведоха ме през отлично поддържана морава с цветя и храсти покрай зида. В края на двора имаше кладенец със стара ръчна помпа. Спомних си, че и в къщата на кака Хомаюн в Джелалабад имаше такъв. Понякога заедно с близначките Фазила и Карима пускахме вътре камъчета и ги слушахме как цамбурват във водата.
Изкачихме няколко стъпала и влязохме в голяма, оскъдно обзаведена къща. Прекосихме преддверието — на едната стена висеше голям афганистански флаг — и мъжете ме отведоха на горния етаж в стая с две зелени канапета и голям телевизор в отсрещния ъгъл. На стената до него беше заковано молитвено килимче. По-възрастният пазач посочи едното канапе с цевта на автомата си. Седнах. Двамата излязоха.
Кръстосах крака. Разделих ги. Опрях потни длани на коленете си. Дали личеше, че съм нервен? Сплетох пръсти, реших, че така е още по-зле, и кръстосах ръце на гърдите си. Кръвта бучеше в слепоочията ми. Чувствах се безкрайно сам. Мислите прелитаха през главата ми, но изобщо не исках да мисля, защото една трезва частица от мен знаеше, че съм се забъркал в безумна ситуация. Бях на хиляди километри от съпругата си, седях в стая, приличаща на затворническа килия, и чаках човек, който днес пред очите ми уби двама души. Имаше голяма вероятност да оставя Сорая вдовица на трийсет и шест години. Това не си ти, Амир, шепнеше някакъв вътрешен глас. Ти си страхливец. Така си създаден. И това не е толкова зле, защото поне можеш да кажеш с чиста съвест, че никога не си се самозалъгвал. Не и в това отношение. В страха няма нищо лошо, стига да върви ръка за ръка с предпазливостта. Но когато един страхливец забрави какво представлява… Аллах да му е на помощ.
До канапето имаше масичка за кафе. Краката й се кръстосваха като буквата Х, а в пресечната им точка ги крепеше метален пръстен, осеян с бронзови топчета колкото орехи. Вече бях виждал подобна маса. Къде? И изведнъж си спомних — в шумната чайна в Пешавар онази вечер, когато излязох да се разходя. На масата имаше купа с грозде. Откъснах едно зърно и го подхвърлих в устата си. Трябваше да се занимавам с нещо, с каквото и да било, за да заглуша гласа в главата си. Гроздето беше сладко. Лапнах още едно зърно, без да подозирам, че това е последната твърда храна, която хапвам за дълго време напред.
Вратата се отвори и двамата въоръжени мъже отново се появиха. Между тях вървеше високият талибан в бяло, все още с тъмните очила. Приличаше на широкоплещест мистик гуру от нюейдж.
Той седна срещу мен и подпря длани на канапето. Дълго мълча. Просто мълчеше, гледаше ме и барабанеше с едната си ръка по тапицерията, а с другата взе да прехвърля тюркоазените зърна на молитвена броеница. Сега бе с черен елек върху бялата риза, а на китката му имаше златен часовник. Видях на ръкава му петно от засъхнала кръв. Мазохистично отбелязах наум, че не се е преоблякъл след днешната екзекуция.
От време на време той плавно вдигаше ръка и дебелите му пръсти опипваха нещо във въздуха. Бавно се плъзгаха нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш галеха невидим домашен любимец. При тези движения единият му ръкав се повдигна към лакътя и аз видях ситни белези от убождания — бях виждал същите по ръцете на бездомниците, живеещи из крайните квартали на Сан Франциско.
Кожата му беше много по-светла, отколкото на другите двама, почти болнаво бледа, а по челото му под ръба на черния тюрбан лъщяха ситни капчици пот. Дългата до гърдите брада също бе по-светла на цвят.
— Селам алейкум — изрече той.
— Селам.
— Знаеш ли, това вече не ти трябва.
— Моля?
Той завъртя ръка към един от въоръжените мъже и после ме посочи. Пррр. Изведнъж бузите ми пламнаха, а пазачът със смях подметна на длан фалшивата ми брада. Талибанът се усмихна.
— Отдавна не бях виждал толкова сполучлива. Но според мен така е много по-добре. Не смяташ ли? — Той размърда пръсти, свивайки и разтваряйки юмруците си. — Е, хареса ли ти днешното представление?