Плашилото

— Ей, приятел — чу се зад гърба му нечий глас. — Какво мислиш да правиш с тоя пистолет?

Беше Майка.

Стоеше точно зад него.

Скофийлд не се обърна.

— На никой не му пука, Майко. Може да спасим света и никой няма да ни обърне внимание. Хората ще продължат да си живеят живота, без да знаят за войници като нас. Като Гант.

Очите на Майка бяха вперени в оръжието му. От него се стичаше дъждовна вода.

— Прибери пистолета, Плашило.

Скофийлд погледна надолу, видя пистолета и сякаш чак сега го забеляза.

— Ей — каза Майка. И само за да го разсее, му зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше: — Какво е имала предвид с това „Предай на Скофийлд, че съм щяла да кажа «да»“?

Той впери поглед в далечината и заговори като робот:

— През последните два месеца мислехме да се женим. Преди две седмици даже запазих маса в оня ресторант на плажа в Пърл Харбър. Там се запознахме, когато тя постъпи в нашия отряд. Когато научи за резервацията, Либи разбра, че ще й направя предложение.

— А ти щеше ли?

— Пръстенът е вкъщи.

Той размърда пръстите на ръката, в която държеше пистолета. Прехапа устни. По лицето му се стече нова сълза.

— Господи, Майко! Тя е мъртва. Мъртва е, мама му стара! Не ми остана нищо. Мамка му! Светът може сам да води тъпите си битки.

С бързо движение опря дулото на пистолета под брадичката си и натисна…

Ала Майка реагира по-бързо.

Сграбчи го в момента, в който оръжието изгърмя, и двамата се затъркаляха в калта край ръба на скалата.

И се сборичкаха: Майка се опитваше да прикове към земята дясната му ръка, Скофийлд се опитваше да се освободи.