Как един крал погубва Франция
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Как един крал погубва Франция». Краткое содержание книги:
В началото на четиринадесетото столетие Франция е най-могъщото, най-гъсто населеното и най-активно християнско кралство — страхуват се от война с нея, тачат мнението й, търсят закрилата й. И човек би могъл да помисли, че за Европа е настъпил френски век.
Коя е причината четиридесет години по-късно същата Франция да бъде сразявана по бойните полета от една петорно по-малобройна нация, благородничеството й да се разедини, буржоазията да се разбунтува, народът да изнемогне под прекалено тежките данъци, провинциите да се откъснат една от друга, скитнически банди да я подлагат на опустошения и злосторничество, властта да загуби всякакъв престиж, монетите да бъдат обезценени, търговията — парализирана, а нищетата и несигурността да царуват навред? На какво се дължи нейната разруха? Кое предизвика обрата в съдбата й?…
„Така да бъде, монсеньор — ми каза той. — Подчиняваме се на вашето желание. Но не се бавете.“
Тогава се преизпълних с гордост… бог да ми прости това… Осъзнах превъзходството на духовника, на богоизбрания принц над светските крале. Ако бях граф дьо Перигор, на мястото на баща ви, никога нямаше да мога да упражня такова въздействие. И си помислих, че извършвам главното дело в живота си.
Все така придружен от моите неколцина копиеносци и предизвестен от хоругвата на папството, аз препуснах към хълма, по проучения от Рибмон път, в посока на малката гора, в която се бе установил лагерът на уелския принц.
„Принце, сине мой — този път не го нарекох монсеньор, когато се явих пред него, за да осъзнае по-добре своята безпомощност — ако се бяхте уверили с очите си в силата на крал Жан, както току-що направих аз, щяхте да ми позволите да направя опит за преговори помежду ви, и ако мога, да ви помиря.“ И му разкрих броя на френската войска, която бях успял да огледам пред градеца Нуайе.
„Виждате къде и колко сте вие… Мислите ли, че ще можете да издържите дълго?“
Не, разбира се, не можеше да издържи дълго, той добре осъзнаваше това. Единственото му предимство беше местността; неговата отбранителна позиция действително бе най-добрата, за която можеше да се мечтае. Но хората му вече започваха да страдат от жажда, защото на хълма нямаше вода и не можеха да отидат да донесат от потока Моасон в подножието, тъй като французите го бяха завардили. Колкото до храната, имаха запаси само за един ден. Ех, поразяващият принц бе загубил ослепителната си усмивка под саксонските мустаци! Ако той не беше това, което бе, заобиколен от своите рицари Шандос, Грейли, Уоруик, Сюфолк, които го наблюдаваха, той би се присъединил към тяхното мнение, а именно че положението не им оставя никаква надежда. Освен ако не стане чудо… а чудото може би се явяваше в мое лице. От чувство на достойнство той все пак не отстъпи веднага: „В Монбазон ви казах, монсеньор дьо Перигор, че не бих могъл да преговарям без заповед от моя баща краля… — Хубави принце, божията заповед стои над тази на кралете. Нито вашият баща крал Едуард от своя трон в Лондон, нито господ от небесния престол биха ви простили, ако погубите толкова добри и храбри хора, поверени на вашата закрила, ако можете да постъпите другояче. Съгласен ли сте да преговарям за условията, при които ще можете, без да бъде накърнена честта ви, да избегнете една толкова жестока и несигурна битка?“
Черна броня и червена мантия бяха застанали една срещу друга. Шлемът с трите бели пера се взираше в червената ми шапка и сякаш броеше копринените й пискюли. Най-после шлемът кимна в знак на съгласие.
Спуснах се по същия път, откъдето забелязах редиците на английските стрелци, скрити зад преградите от колове, които бяха забили тук, и ето ме отново при крал Жан. Попаднах в разгара на разговора и по някои от погледите, които ме посрещнаха, разбрах, че не всички бяха казали хубави неща за мен. Презвитера се поклащаше, мършав, предизвикателен, под монтобанската си шапка.
„Сир — казах аз, — добре огледах англичаните. Не е нужно да бързате с битката, нищо няма да загубите, ако си починете малко. При тяхната позиция не е възможно нито да побягнат, нито да ви се изплъзнат. Наистина вярвам, че ще ги победите без бой. Ето защо ви моля да им дадете отсрочка до утрешния изгрев.“
Без бой… Видях как мнозина, измежду които граф Жан д’Артоа, Дъглас, дори и Танкарвил, трепнаха при тези думи и разтърсиха глави. Те искаха да има бой. Настоях: „Сир, не отстъпвайте нищо на врага, ако не желаете, но отстъпете на господ неговия ден.“
Конетабълът и маршал дьо Клермон бяха склонни за отлагане на сражението… „Нека разберем, сир, какви са предложенията на англичанина и какво можем ние да изискваме; не рискуваме нищо…“ За това пък Одреем — о, само защото Клермон беше на едно мнение, той трябваше да застане на противоположното — каза достатъчно високо, за да го чуя: „Да се бием ли сме дошли тук, или да слушаме проповеди?“ А Йосташ дьо Рибмон, понеже неговият план беше възприет от краля и той изгаряше от нетърпение да го види в изпълнение, настояваше за незабавно започване на сражението.
А ето че и Шово, граф-епископът на Шалон, който носеше боядисан в лилаво шлем във формата на митра, изведнъж става неспокоен и почти гневно ми казва: „Месир кардинал, нима е дълг към църквата да оставим тези грабители и подлеци да си отидат без наказание?“ Тук вече се поразсърдих. „А дълг ли е на един свещенослужител, месир епископ, да отказва да почете деня на бога? Благоволете да научите, ако не знаете, че съм упълномощен да отнема службата и бенефициите на всеки духовник, който възпрепятствува усилията ми да постигна мир… Провидението наказва самоуверените, месир. Оставете на краля честта да прояви великодушието си, ако желае… Сир, всичко е във ваши ръце; бог решава чрез вас.“