Вярност в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Вярност в смъртта». Краткое содержание книги:
— Господи! Мили Боже! Ела, седни… — Младата жена се беше отпуснала в ръцете му и той я занесе на канапето, после изтича при Брансън и докосна шията му с треперещите си пръсти. — Няма пулс. — Дълбоко си пое дъх, разкъса ризата му и замасажира сърцето. — Повикай линейка, Клариса.
Ала знаеше, че е прекалено късно. Очите на Доналд бяха изцъклени, кръвта продължаваше да се лее. Насила погледна към Брансън и изтръпна — аурата му беше изчезнала.
— Мъртъв е. Мъртъв е, нали? — повтаряше Клариса. Взираше се в Зийк с разширени от ужас очи, а от шока зениците й бяха станали колкото главички на топлийки. — Какво ще правим, какво ще правим?
Младежът се изправи и почувства, че му прилошава. Беше убил човек. Пренебрегнал беше убежденията си и бе отнел човешки живот.
— Трябва да повикаме линейка, после ще се обадим в полицията.
— Не, не, никаква полиция! — Клариса започна да се полюшва напред-назад, изопнатото й лице беше бледо като платно. — Ще ме арестуват и ще ме изпратят в затвора.
— Мила моя. — Той коленичи пред нея и хвана ръцете й, макар да се чувстваше омърсен от стореното. — Не си сторила нищо. Аз го убих.
— Ти… ти… — Внезапно младата жена го прегърна. — Направи го заради мен. Аз съм виновна за всичко.
— Виновен е съпругът ти. Успокой се, трябва да бъдеш силна.
— Да… трябва. — Въпреки че продължаваше да трепери, тя се облегна назад и се втренчи в лицето му. — Обещавам, че ще бъда силна. Господи, какво се случи? Трябва да размисля. Знам, че… Ох, колко ми призля. Моля те, донеси ми чаша вода.
— Добре. Не мърдай от стола.
Зийк имаше чувството, че краката му са от каучук, но с усилие на волята ги раздвижи. Челото му беше оросено с ледена пот.
Беше убил човек!
Когато влезе в кухнята, двата дроида дори не го погледнаха. За миг спря и се облегна на вратата. Не си спомняше защо е дошъл тук, но още чуваше ужасяващия звук от счупването на черепа на Брансън.
— Вода — прошепна той. Повдигна му се от миризмата на печеното месо и соса, който вреше на печката. — Госпожа Брансън иска чаша вода.
Жената дроид безмълвно отиде до хладилника. Като в сън Зийк наблюдаваше как тя наля минерална водя в голяма чаша, после прибави парченце лимон и кубчета лед.
Целият трепереше, затова взе чашата с две ръце, кимна на прислужницата и се върна в дневната. Подскочи от изненада, като видя, че Клариса беше застанала на колене и се опитваше да избърше кръвта от пода. Трупът на Брансън беше изчезнал.
— Какво си сторила? Какво правиш? — Зийк беше обзет от паника. Остави чашата и изтича при Клариса. Тя вдигна глава.
— Правя каквото е необходимо. Няма да изпадна в истерия, а ще прикрия следите. Остави ме да свърша.
Младежът се наведе и се опита да й попречи, а Клариса размаха ръце, блъсна го и зарида. Миризмата на кръв беше нетърпима.
— Престани! Престани, Клариса! Къде е трупът?
— Няма го. Никой няма да разбере.
— Какви ги говориш? — Зийк издърпа от ръката й окървавения парцал. — За бога, какво си направила?
— Накарах дроида да го вземе и да го скрие в багажника на колата — отговори младата жена, а очите й блестяха, сякаш имаше висока температура. — Ще хвърли трупа в реката, а ние ще изчистим кръвта. После ще заминем и ще забравим този кошмар.
— Не, не съм съгласен.
— Няма да позволя да те хвърлят в затвора. — Тя го сграбчи за ризата. — Няма да позволя да те осъдят. Не ще го понеса. — Отпусна глава на гърдите му и се притисна към него. — Ще умра без теб.
— Трябва да понеса последствията. — Той нежно стисна раменете й. — В противен случай няма да си простя до края на живота си.
Усети, че Клариса ще рухне на пода, грабна я в прегръдките си и я занесе на канапето.
— Ще се обадиш в полицията, нали? — едва прошепна тя.
Младежът кимна.
Най-сетне се бяха добрали до леглото. Пийбоди се питаше как са успели да го сторят, след като непрекъснато се целуваха и прегръщаха. След като мъглата в съзнанието й се поразсея, забеляза, че Макнаб лежи до нея, а измачканите чаршафи са на пода. Въпреки че току-що отново се бяха любили, от тялото й се излъчваше топлина като от разпалена пещ.
— Още не съм свършил — дрезгаво прошепна Макнаб.
Тя истерично се разсмя, после промълви:
— Аз също. Хей, май напълно сме откачили.
— Може би като го направим още няколко пъти, ще се успокоим.
— Още няколко пъти и ще бъдем мъртви.
Макнаб погали гърдата й. На Пийбоди й хрумна, че е влюбена в изящните му пръсти.
— Искаш ли да проверим какво ще се случи?
— Защо не?
Той докосна с език зърното й и прошепна:
— Обожавам гърдите ти! Страхотни са.