Зона 51: Сфинксът

— Лоша работа — поклати глава Яков.

Майк Търкот гледаше към отрупаните насред тунела отломки. Бяха се отдалечили на около километър от мястото на престрелката, където тунелът извиваше плавно наляво и се спускаше надолу. През целия път нямаше нито една странична врата или разклонение. Бяха разровили първото срутване, предизвикано от взривовете, и това им бе струвало безценни минути. Ето че им предстоеше още едно подобно усилие.

Без да разменят и дума повече, двамата се наведоха и започнаха да разчистват натрошените късове. Работата продължи около час и накрая Търкот пръв даде знак за почивка. Яков се присъедини към него и извади от джоба си винаги пълната си с водка манерка. Той отпи жадно и я подаде на Майк, който отказа.

— Подозираше ли, че Катенка е от Онези, които чакат? — попита Търкот.

Яков въздъхна и едва тогава отговори.

— Ако съм имал някакви подозрения, нямаше да я допусна толкова близо до себе си, нито пък щях да я оставя да действа зад гърба ми.

— С други думи, не си я подозирал — поклати глава Търкот. — Интересно защо? Нали ти ми изнесе цяла лекция за ползата от недоверието?

Яков мълча доста време, преди да отговори.

— Тя ме прелъсти. — Той вдигна ръка, в знак, че не е свършил. — Не само с хубостта си — макар че имаше на какво да се наслади окото, а с това тук. — Яков се блъсна в гърдите. — Толкова години търчах насам-натам, скитах се по света. Мислех, че съм безсърдечен човек, но явно няма такъв на Земята. И ето че Катенка ми влезе под кожата — сигурно затова ти завиждах малко за доктор Дънкан. Е, не го признавах и пред себе си. Има една стара руска поговорка, че ако не ти дава покой нещо в другите, по-добре погледни вътре в себе си. Виж, не се вслушах в нея и ето докъде я докарахме. Попаднахме в капан.