Записки по българските въстания

Най-много в. Напредък се бореше да се вземат войници и от българите. Век настояваше да се опростят всичките, без изключение, затворени младежи. „Бъдете уверени, всемилостиви господарю — пишеше той, — че вие ще зарадвате хиляди семейства, които ще въздават горещи молитви за вашето благоденствие, които ще да ви станат отпосле най-верните и предани поданици.“ А тая дързост от страна на един български вестник не беше малка по него време. Източно време съветваше султановото правителство с много надменен тон да приеме българския язик за официален наравно с турския, да предостави на българите да могат да занимават високи служби по военна и гражданска част, да се печатат правителствените заповеди и на двата езика. „Ние съжаляваме от сърце и душа — пишеше тоя вестник — сички ония наши заблудени младежи, които си губят скъпоценното време с изучаванието на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза. Единствената полза от този язик се състои само в това, ако тия българи, които го изучват, се приемаха на служба наравно с мусулманите.“

Всеки може да си въобрази доколко духовете трябваше да се развълнуват още повече, когато турското правителство, наместо да употреби своята неограничена и законна власт, ако щете, отстъпи няколко крачки назад, показа се снизходително по много въпроси, гдето, напротив, както се очакваше, трябваше да бъде строго.

„Турция е уплашена!“ — шепнеха тук-там много разпалени патриоти и си триеха ръцете от радост, че може би да е наближил най-после часът на нашето робство. Първият плод на септемврийските движения през 1875 година не закъсня да се яви. Той беше султанският ферман от 3 декемврий същата година, с който се даваха на българите някои изтъркани и прецедени правдини със съмнително правоподобие, както това е бивало завинаги. Не се измина много време, и захвана да се брътви за някакви си Андрашови ноти, с които се давали правдини на Босна, Херцеговина и България; затворените бунтовници се освободиха, с изключение на няколко души, никъде ни един не се обеси, турците омекваха малко по малко, българите вземаха връх, открито се говореше вече, че има да стане нещо.

Тогава загърмяха дописки из цариградските вестници от четирите краища на всичко българско, дописки с остро съдържание и със заплашителен тон за държавата.24 Не само от градовете, но и от много малки български селца, съществуването на които едва ли беше известно, се пуснаха дописки в поменатите вестници. Всички тия дописки бяха еднакви по съдържание и план, всичките биеха върху една точка. В тях се описваха надълго и широко зулумлуците на разни мюдюри, чиновници и заптии с най-тънките подробности, теглилата на българина и невъзможността да се търпи по-дълго време тоя ред на работите. „Господине редакторе! — пишеше от Герлово един българин до в. Напредък. — Аз, долуподписаний Дончо Бебровченинът, който ходя да продавам едно-друго по селата, за да си прехраня децата и да платя тежкия данък на царя, и пр., и пр… Снощи ме нападнаха царските заптии, биха ме до умирание и ми взеха всичките парици… Не зная, господине редакторе, какво ще да се правим; мъчно се живее! Хората са на мнение напролет да си земат очите из гората…“ „Бог високо, цар далеко, г. редакторе — пишеха от Новозагорско. — Завчера двама души заптии срещнаха на пътя няколко селяни и на въпрос, къде са ходиле, един от тия последните отговорил: «Бях кумец на една сватба.» Царските хора разбрали, че селяните са комити, ударили им по един бой и ги откарали в затвора, гдето се намират и досега. Тежко и горко, г. редакторе, на нас българите! Секи се е отчаял и не знае що да прави! Ако до напролет не ни се подобри положението, страшно е да не стане преселение… Господине редакторе, тая година нашето селце не е засявало нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън; обират ни крайвци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да си земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя…“