Амулетът на Самарканд
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на Самарканд». Краткое содержание книги:
Дори и от мисълта за това, което правеше в момента, му прилошаваше. Все пак обаче се удържаше. Малко по малко, стъпка по стъпка. Излезе иззад вратата, мина през площадката и продължи към стълбището за кабинета… Тръгна надолу по стъпалата, едно по едно…
При всяка стъпка здравият разум буквално му крещеше да се обърне и да избяга, но той му устоя. Да избяга, означаваше да предаде госпожа Ъндъруд. Щеше да влезе там вътре и да каже истината, пък да става каквото ще.
Вратата бе отворена, а огнената магия не беше активна. Отвътре излизаше жълта светлина.
Натаниел спря на прага. Мозъкът му сякаш беше изключил. Не осъзнаваше напълно какво щеше да направи.
Бутна вратата и влезе, тъкмо навреме, за да стане свидетел на откриването.
Лавлейс и Ъндъруд стояха до един шкаф край стената с гръб към него. Вратите му зееха широко отворени. Докато поглеждаше вътре, главата на Лавлейс се протегна нетърпеливо напред като на дебнеща котка, а ръката му се протегна и събори нещо. Извика триумфално. Той се обърна бавно и вдигна ръка пред побелялото като на мъртвец лице на Ъндъруд.
Раменете на Натаниел се отпуснаха.
Колко малък изглеждаше Амулета на Самарканд, колко незначителен му се струваше, както висеше на нежната си златна верижка между пръстите на Лавлейс. Той се залюля леко и заблестя на светлината в кабинета.
Лавлейс се усмихна.
— Аха. Какво имаме тук?
Ъндъруд клатеше объркано и невярващо глава. Лицето му се беше състарило за няколко секунди.
— Не — прошепна той. — Това е нагласено… Накисваш ме…
Лавлейс дори не го поглеждаше. Той се беше втренчил в трофея си.
— Не мога дори да си представя какво си мислел, че може да направиш с това — каза той. — Дори самото призоваване на Бартимеус би трябвало да е достатъчно, за да те изтощи.
— Продължавам да твърдя — каза тихо Ъндъруд, — че не знам нищо за този Бартимеус и не знам нищо за предмета ти, нито пък как се е озовал там.
И тогава Натаниел чу един друг глас, висок и треперлив. Неговия собствен глас.
— Той казва истината — произнесе гласът. — Аз го взех. Човекът, когото търсиш, съм аз.
Тишината, която последва това твърдение, продължи почти пет секунди. И двамата магьосници се обърнаха към него на секундата, само за да го изгледат шашардисани и с отворена уста. Веждите на господин Ъндъруд се издигнаха, после се смъкнаха, после пак се издигнаха, отразявайки огромното му объркване. Лавлейс се усмихваше неразбиращо.
Натаниел се възползва от възможността да пристъпи в стаята.
— Аз го направих — рече той, а гласът му сега беше по-твърд, понеже вече беше започнал. — Той не знае нищо за него. Можеш да го оставиш на мира.
Ъндъруд мигна и разтърси глава. Явно се съмняваше в сетивата си. Лавлейс остана напълно неподвижен, а очите му зад очилата бяха приковани в Натаниел. Амулетът на Самарканд се люлееше леко между неподвижните му пръсти.
Натаниел прочисти пресъхналото си гърло. Дори не се осмели да си представи какво щеше да се случи сега. Не беше обмислял нещата след признанието си. Някъде в стаята се спотайваше слугата му, така че не беше съвсем беззащитен. Надяваше се, че при необходимост, Бартимеус щеше да му се притече на помощ.
Най-накрая господарят му успя да проговори.
— Какви ги дрънкаш, глупако? Няма как да знаеш за какво говорим. Напусни веднага! — Изведнъж му хрумна нещо. — Чакай — как се измъкна от стаята?
До него, намръщената физиономия на Лавлейс внезапно се изкриви в нервна усмивка.
— Един момент, Артър. Може би си прекалено прибързан.
За секунда в очите на Ъндъруд премина мимолетен гняв.
— Това е абсурдно! Този младеж не може да е извършил престъплението! Като начало, щеше да му се наложи да преодолее огнената ми магия, да не говорим и за твоите собствени защити.
— И да извика джин от четиринайсето ниво — промърмори Лавлейс. — Това също.
— Точно така. Това познание е абсурд… — Ъндъруд изпъшка. В очите му изведнъж се появи разбиране. — Чакай… може би… Възможно ли е? Лавлейс, едва днес хванах този лигльо с инструменти за призоваване и Пентаграма на Аделбранд, нарисуван с тебешир в стаята му. Притежаваше сложни книги — „Словата на Птолемей“, например. Реших, че се е провалил, че е свръхамбициозен… Ами ако съм сгрешил?
Саймън Лавлейс не каза нищо. Той не откъсваше очи от Натаниел.
— А точно преди час — продължи Ъндъруд, — го хванах да ме шпионира в кабинета ми. Имаше гадателско стъкло — нещо, което никога не съм му давал. Ако е способен на това, кой знае какви други престъпления може да опита да извърши?