Целуната от сянката

Той повдигна изненадано вежди.

— Какво, нима искаш да се изповядаш?

— Не ми задавай въпроси. Моля те. Ще отнеме само няколко минути.

Сянка на загриженост премина по лицето на Лиса.

— Ами, ние всички можем да отидем…

— Не, няма да се бавим. — Не исках тя да идва с нас. Не исках да чуе отговора, който вече бях сигурна, че ще получа. — Вие продължете към общежитието. Ще ви настигнем. Моля те, Кристиан.

Той ме изгледа изучаващо, разколебан между желанието да ми се подиграе и да ми помогне. В крайна сметка не беше пълен гадняр. Последното надделя.

— Добре, но ако се опиташ да ме накараш да се моля с теб, ще си тръгна.

Двамата поехме към параклиса, а аз вървях толкова бързо, че той трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво е всичко това? — попита.

— Няма. Макар че оценявам жеста ти.

— Винаги се радвам да помогна. — Бях сигурна, че е завъртял очи, но се бях концентрирала върху пътеката пред нас.

Стигнахме до параклиса. Както можеше да се очаква, вратата беше затворена. Аз почуках и огледах нетърпеливо, за да видя дали някой прозорец не свети. Май нямаше такъв.

— Знаеш, че преди се промъквах вътре — обади се Кристиан. — Ако искаш да влезеш…

— Не, нужно ми е нещо повече. Трябва да говоря със свещеника. По дяволите, май не е тук.

— Вероятно е в леглото.

— По дяволите — повторих. Почувствах лека вина, задето ругая на прага на църквата. Ако свещеникът се бе оттеглил за среднощния си отдих, значи се намираше в сградата, където живееше персоналът на мороите, и нямаше как да го видя. — Трябва да…

Вратата се отвори и отец Андрю се втренчи в нас. Изглеждаше изненадан, но не и ядосан.

— Роуз? Кристиан? Случило ли се е нещо?

— Искам да ви задам един въпрос — отвърнах. — Няма да ви отнема много време.

Изненадата му нарасна, но той отстъпи настрани, за да влезем. Спряхме в преддверието на параклиса.

— Тъкмо си тръгвах — осведоми ни отец Андрю. — Всичко е затворено.

— Вие ми казахте, че св. Владимир е живял дълго и починал на преклонна възраст. Истина ли е?

— Да — отвърна бавно отецът. — Поне доколкото ми е известно. Всички книги, които съм чел — включително последните — твърдят същото.

— Ами Анна? — настоях аз. Гласът ми прозвуча, сякаш бях на ръба на истерията. Което не беше далеч от истината.

— Какво за нея?

— Какво е станало с нея? Как е умряла тя?

През цялото това време двете с Лиса се бяхме тревожили за последствията за св. Владимир. Никога не бяхме помисляли за Анна.

— Ах, да. — Отец Андрю въздъхна. — Боя се, че нейният край не е бил толкова добър. Тя посветила целия си живот на това да го закриля, макар че има сведения, че когато остаряла, също започнала да става малко нестабилна. И тогава…