Ледено ухапване

В съня си — през цялото време отлично съзнавах, че е сън — стоях на някакъв плаж. Отне ми малко време да го позная. Беше по крайбрежието на щата Орегон — златист пясък и топлина, а в далечината се синееше Тихият океан в цялото си великолепие. Двете с Лиса ходихме там веднъж, докато живеехме в Портланд. Денят бе прекрасен, но тя не можеше за дълго да издържи на това силно слънце. Затова съкратихме разходката си, макар че винаги ми се е искало да бяхме останали, за да се насладим докрай на това великолепие. Е, сега, в съня, можех да се порадвам на цялата светлина и топлина, за които копнеех.

— Малък дампир — чух нечий глас зад гърба ми. — Време беше.

Обърнах се и с безкрайна изненада видях Ейдриън Ивашков да ме наблюдава. Беше с панталони в цвят каки и широка риза — изненадващо небрежен стил за конте като него, — при това бос. Вятърът рошеше кестенявата му коса. Беше пъхнал ръце в джобовете си и ме гледаше с онази иронична усмивка, която беше негова запазена марка.

— Още носиш защитата си — добави той.

Намръщих се и за миг си помислих, че зяпа гърдите ми, но после видях, че гледа по-надолу, в пъпа ми. Бях с джинси и горнището на банския си, а от халката на пъпа ми висеше медальонът със синьото око. А броеницата бе увита около китката ми.

— И ти си излязъл на слънце — казах аз. — Значи предполагам, че това е твоят сън.

— Не, това е нашият сън.

Зарових пръстите на краката си в пясъка.

— Как е възможно двама души да сънуват един и същи сън?

— Хората през цялото време си споделят сънищата, Роуз.

Изгледах го намръщено.

— Искам да зная какво имаше предвид. Най-вече за това, че съм обкръжена от мрак. Какво означава това?

— Честно казано, не зная. Всеки, с изключение на теб, има светлина около себе си. А ти имаш сенки. Взела си ги от Лиса.

Смущението ми се задълбочи.

— Не разбирам.

— Сега нямам време за това — рече той. — Не за това съм тук.

— Дошъл си поради някаква причина? — попитах, докато погледът ми се рееше по синята вода. Беше хипнотизиращо. — Не си ли тук просто… защото искаш?

Той пристъпи напред и улови ръката ми, за да ме накара да го погледна. Цялата му развеселеност се бе изпарила. Беше напълно сериозен.

— Къде си?

— Тук — отговорих, крайно озадачена. — Също като теб.

Ейдриън поклати глава.

— Не, не това имах предвид. Говоря ти за реалния свят. Къде се намираш?

В реалния свят? Около нас плажът внезапно се замъгли, като филм не на фокус. След броени мигове всичко отново се проясни. Замислих се. Реалният свят. Мярнаха се образи. Столовете. Пазачите. Белезниците.

— В един сутерен… — заговорих бавно. Внезапно ме обзе тревога и развали цялата красота на момента, когато настоящето изведнъж се завърна в мен. — О, Боже, Ейдриън. Трябва да помогнеш на Мия и Кристиан. Аз не мога…