Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
Сестра му я беше вдигнала на тоалетката си пред огледалото. Уил, който досега не я бе разглеждал подробно, усети как погледът му потъва в платното, докато започна да различава дори невидими за човешкото око детайли. За момент си представи, че този миниатюрен пейзаж е жив: огледа въртящите се колела, движещите се крака, разветите поли и рокли, всички те толкова малки, че достигаха до съзнанието му като някакъв измамен код, увеличен посредством усилие на въображението му до мимолетна реалност. Разтърка очи и край — престана да го вижда. Но и този кратък миг му бе достатъчен, за да го изправи на нокти.
Хукна надолу по стълбите, изхвърча в градината бос, с долнището на пижамата си, върху което бе навлякъл халата на голо, извика Лугари. Бе готов да изтича да потърси Рагинбоун някъде из ливадите, но вълчицата прескочи ниския зид и се озова в краката му.
— Няма я — рече й той и клекна, за да застане право срещу жълтите вълчи очи. Животното го близна по лицето в непривичен прилив на нежност, сякаш се опитваше да го успокои. — Мисля, че е отишла в миналото. Видях онази картина… дето е на Алисън, но сега е у Ферн. Досега не се бях замислял какво е нарисувано, всичко е толкова миниатюрно, но като я видях, изведнъж осъзнах, че е град, може би Атлантида… и се движеше. Доведи Рагинбоун. Тя няма да се справи сама. Трябва да й помогнем.
Лугари го близна пак, погледът й внушаваше спокойствие и загриженост. После се обърна, пак прескочи зида и изчезна сред ливадите.
Уил влезе в къщата, облече се и отиде в кухнята да закуси препечени филийки. Рагинбоун дойде след няма и час, но на Уил, който от време на време хвърляше в кошчето овъглени филийки, чакането му се стори безкрайно. Качиха се съвсем тихичко на горния етаж, за да не събудят Робин.
— А, тази картина значи — отрони Наблюдателя и се надвеси ниско над платното. — Трябваше да я разгледам по-обстойно. Какъв съм глупак. Но пък знае ли човек, може да е за добро. Вратата е отворена — макар да няма отчетливо изобразен коридор, ако е достатъчно наблюдателна, би могла да открие обратния път. Ако човек е убеден в действията си, все ще намери начин. — Изправи се, разтърка гърба си, който понякога му се струваше вкоравен като ствол на дърво. — Ами виж, в момента нищо не можем да направим. Отишла е там, където не бихме могли да я последваме. Боя се, че сме обречени да чакаме.
— Да чакаме ли? — избухна гневно Уил. — Да седим и да чакаме? Защо… защо не тръгнем след нея… защо не й помогнем…
— Не можем. Не притежаваме Дарбата. Аз загубих своята, а ти все още не си я намерил, ако изобщо я притежаваш. Трябва да останем тук.
— Но Вратата е отворена! Усещам картината, усещам как ме дърпа към себе си. Усещам я!
— Възможно е. Ала ключът зове само Даровитите. Дори да бъдем пуснати да преминем, не бихме могли да осъществим намеренията си, още повече пък да се върнем обратно. Наред с другото може да се окаже, че сме допълнителен товар за сестра ти. Тя избра да действа сама, защото знае, че сама би се справила най-добре. Показа го в плевнята, нищо че в крайна сметка не пожъна успех. Тя притежава нужната смелост, решителност и късмет. Какво повече бихме могли да й предложим?
— Но нали е невъзможно! Как би могла да намери ключа, когато я залива приливна вълна? Как би могла да заключи Вратата, ако тя вече не съществува? Пък и нали самият ти каза, че няма да успее да се върне. Невъзможно е!
— Магията е възможна.
Слязоха в кухнята и Наблюдателя приготви на Уил сладък чай и безупречни препечени филийки.
— Кога ще разберем? — попита Уил. — Имам предвид, кога ще знаем дали ще се върне? Всъщност кога ще се върне?
— Това, струва ми се, е най-важният въпрос. Когато човек пътува физически във времето, няма какво да го държи свързан с настоящето, така че не може точно да се определи кога ще се върне. Макар да поддържаш тясна връзка с времевата зона, от която идваш, колкото повече оставаш в миналото, толкова повече отслабва тя и конкретните минути и часове губят значение. Може да се появиш обратно миг след напускането, а в същото време да си отсъствал цял месец. Но може да се появиш и след седмица, дори след година. Може направо да прескочиш настоящето и да се озовеш в бъдещето. Непредвидимо е.
— Направо ме окрили — отвърна Уил. — Започвам да разбирам защо Ферн невинаги беше склонна да ти вярва.
— Никога не бива да имаш пълно доверие на когото и да било — усмихна се Рагинбоун и лицето му се набръчка покрай устата. — Непредсказуемостта е важен елемент на интелекта.