Преродена любов

Тя наведе глава.

— О, Тормент.

Той се протегна и обгърна дланта й със своята. Но в следващия миг забеляза, че е окървавен и мръсен, ужасяващ контраст спрямо чистотата на нейната кожа. Когато понечи да отдръпне ръка, тя го спря и я задържа в своята.

Тор прочисти гърло.

— Да, струва ми се, че разбирам защо постъпи така. В онзи момент не си можела да видиш никого освен себе си. Целта ти не е била да нараниш околните. С това си сложила край на своето собствено страдание, защото просто не си можела да го понесеш и минута повече.

Настъпи дълъг миг на тишина и после тя промълви тихо:

— Когато излезе насред летящите куршуми тази нощ, какво се опитваше да...

— Беше свързано единствено с битката.

— Наистина ли?

— Да. Просто си вършех работата.

— Ако се съди по реакцията на братята, те явно мислят, че това не представлява част от задълженията ти.

Той вдигна нагоре очи и долови отраженията им в неръждаемата стомана по периферията на операционната лампа, той — на легло и кървящ, тя — свита и скрита под качулка. Телата им бяха изкривени, нагънати, усукани и безформени заради неравната повърхност, но образите им бяха точни в много отношения — съдбата бе превърнала и двама им в гротескни фигури.

Интересно, но ръцете им се сключваха точно на мястото, където отражението беше най-ясно и реалистично.

— Мразех се заради онова, което ти причиних снощи — изломоти той.

— Знам. Но това не е причина да се самоубиваш.

Наистина. Нещо друго му даваше достатъчен повод за такова нещо.

Внезапно Ноуан свали качулката си и той мигом устреми поглед към шията й. Дявол да го вземе, копнееше за вената й, онази, минаваща толкова близо до повърхността на кожата.

Времето за бъбрене приключи. Гладът се върна и не ставаше дума само за биология. Искаше отново да се притисне към плътта й, да поглъща от нея не просто за да излекува раните си, а защото харесваше вкуса й и усещането за кожата й до устните му и начина, по който зъбите му проникваха дълбоко и му позволяваха да поеме част от нея в себе си.

Добре, може би малко послъга за дъжда от куршуми. Наистина се мразеше искрено, задето я нарани, но с това не се изчерпваше причината да се изложи на цялото това олово. Истината беше, че тя пробуждаше нещо у него, а тези чувства задействаха механизъм, който беше ръждясал и разнебитен заради липсата на употреба.

Това го ужасяваше. Тя го ужасяваше.

И въпреки това сега, докато наблюдаваше напрегнатото й лице, изпитваше задоволство, че се прибра жив от онази пряка.

— Щастлив съм, че още съм тук.

Последвалата въздишка показа искреното й облекчение.

— Присъствието ти е утеха за не един и съществуването ти на този свят е важно. Изключително значим си.

Той се засмя стеснително.

— Надценяваш ме.

— Ти се подценяваш.

— И аз чувствам същото — прошепна той.

— Моля?

— Знаеш отлично какво имам предвид — той подсили думите си, като стисна ръката й, а когато тя не отвърна, добави: — Радвам се, че си тук.