Светилата [bg]

— Можете ли да платите тази сума с парите, които ми показахте в корсета си? — говореше високо и ясно, все едно на дете или на слабоумен.

В първия момент тя не го разбра. После кимна, пъхна пръсти в пазвата си, извади ги, все едно стискаше нещо, и ги притисна в дланта му, той вдигна палец, кимна, сякаш беше доволен от монетите, които се появиха там, и записа сумата в тефтера. Пусна монетите да издрънчат в кесията и пристъпи към следващия затворник.

Тази проява на милосърдие, толкова необичайна за затвора на Джордж Шепард, не беше нещо изключително за Гаскоан. Той обичаше да завързва приятелства сред по-нископоставените, с деца, просяци, животни, грозни жени и забравени от света мъже. Любезността му винаги беше насочена към тези, които не я очакват, изправеше ли се пред човек, който стои по-долу от него, никога не си позволяваше да се държи грубо. От по-висшестоящите обаче странеше. Не беше невъзпитан, но държанието му издаваше пресита и тъга, дори равнодушие и този му навик, макар да не бе в истинския смисъл на думата премислен, му помагаше да печели уважение и да получи място сред надарените със земи и богатства не по-зле, отколкото ако си беше поставил за цел да се озове сред тях.

По този начин Обер Гаскоан, извънбрачно дете на английска гувернантка, отрасло в бедняшките квартали на Париж, обличано в подаяния, затваряно в бараката за въглища, ту хокано, ту подминавано, с годините се беше превърнал в личност със скромно, но уважавано положение в обществото. Беше избягал от миналото си, ала все пак не можеше да бъде наречен нито амбициозен, нито късметлия, получил облагите си незаслужено.

В личността на Гаскоан се проявяваше любопитна смесица от черти и на висшите, и на нисшите прослойки. Той беше облагородил ума си със същата строга дисциплина, с която сега поддържаше външния си вид, с други думи, чрез един изтънчен, но като че ли отживял подход. Отличаваше се с присъщата за самоуките страст към книгите и знанията, но тъй като зародишът ѝ бе както личен, тъй и добродетелен, тя клонеше към жалост и презрение. Нравът му беше подчертано носталгичен, но не за собственото му минало, а за отминалите времена, Гаскоан гледаше цинично на настоящето, със страх към бъдещето и с дълбока тъга на повсеместния упадък. Като цяло той напомняше на добре запазен стар джентълмен (а беше само на трийсет и четири), сполетян от трудни — макар и все още далеч от оскъдицата — времена, който в зависимост от настроенията си възприема това обстоятелство или с насмешка, или с известна меланхолия.

Всъщност Гаскоан беше изключително податлив на настроенията си. Вълната жалост, която го беше накарала да излъже заради Анна, отмина веднага след освобождаването на блудницата и беше изместена от отчаяние, той се боеше, че помощта му може да е била напразна, погрешна, не намясто и най-вече себична. Себичността беше най-черният му страх. Секретарят на съда презираше всички нейни признаци в себе си така, както държащият да спечели първенството презира и най-дребните проявления на слабост, която може да му попречи да постигне себичната си цел. Той обаче се гордееше извънмерно с тази си черта и обичаше да поучава околните за нея, а когато това противоречие станеше твърде явно и Гаскоан вече не можеше да си затваря очите за него, той изпадаше в съвсем себичен изблик на раздразнение.