Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Пред нас стоеше дребничка младолика негърка в пъстра слънчева рокля — да си рече човек, че някой е прекопирал перата на паун и ги е прехвърлил върху плата. Тя ни огледа един по един, сетне ни озари с най-лъчезарната, най-слънчевата, просто най-щастливата усмивка, която съм виждал през живота си (а познавам предишния режисьор на „Спасители на плажа“). Имаше съвършени бели зъби и месести червени устни в комплект с дебел език. Направи реверанс и ни покани да влезем с широко движение на ръката.
— Той ви чака — рече все така усмихната жената.
Кимнах й, докато минавах покрай нея, и бог ми е свидетел, тя ми намигна. Е, да, намигна и на Паху, така че няма какво толкова да се фукам.
Вътре в апартамента миризмата на готвено и подправки беше много силна. Таванът ми се стори ужасно нисък, но това вероятно се дължеше на ярките ленти, с които бяха окичени ъглите. По гоблените върху стените се виждаха същите фигури както на вратата, и те в крещящи багри. Мебели в тесния смисъл на думата нямаше, по застлания с килим под се виждаха само купчини дебели възглавници и няколко ниски масички с подноси, отрупани с плодове и ядки. Надзърнах в кухничката точно до хола и видях друга млада жена, по-красива и от първата, която шеташе. По едно време тя вдигна очи и се усмихна.
— Добре дошли, чеда мои — гръмна мощен бас.
Обърнах се и съгледах огромен като канара негър, който влезе в стаята и се разположи върху възглавниците. Когато се приземи, подът се разтресе.
— Мили боже! — възкликнах аз.
Бях виждал негъра. Ако може да се каже така.
Това бе мъжът, когото ми се бе сторило, че виждам насред шосето и когото се бях уплашил, че Шобан ще премаже.
Баба Дюти, както се представи мъжагата, беше по-гостоприемен и от десетина оберкелнери италианци (да не говорим пък за телесната му маса). От мига, в който седнахме, потече истинска река от какви ли не гозби и напитки. Яденето беше много вкусно — да си оближеш пръстите, а не като клисавия хипарски хляб, който ни бяха поднесли онези хаховци, приятелите на Паху. Започнахме с плодове и ядки: манго, маниока, зелени банани и лимони, портокали, бадеми, шамфъстък, фъстъци и какво ли още не, сетне продължихме с ордьоврите и основното ястие: парченца пилешко с червен фасул и ориз, вкуснотия, каквато няма да ви поднесат и от двете страни на Ню Орлиънс. Полях всичко това с обилни количества светла бира „Ред Страйп“, макар че от уважение към Баба Дюти, който настояваше много, гаврътнах и щедра доза дъхав ром. Мразя рома, но този тук ми хареса. Тук ми харесваше всичко. Ако Дядо Коледа е чернокож, Баба Дюти сигурно му е брат.
Говорехме си сърдечно, но колкото да става приказка, предимно как сме пътували, за времето и качествата на храната. Докато двете млади жени раздигаха чиниите и носеха за десерт още купи с плодове, а Баба Дюти се опитваше да омае Шобан — наслука, приятелю! — аз се наведох към Ума и й прошепнах на ухото:
— Значи вие с Големия Баба сте добри приятели?
Индийката поклати глава.
— Виждам го за пръв път — обясни ми тя.
— Не думай! — изненадах се аз и пак огледах помещението. — А как ли посреща първите си приятели?
Двете негърки, които ни бяха пренесли обяда, се скриха в коридора и се появи трета млада жена, още по-невероятна от първите две, която се намести в нозете на Баба Дюти. (Сигурно носеше обувки четирийсет и девети номер, тъй че имаше предостатъчно място, жената можеше спокойно да отглежда в сянката им и гъби.) И тя беше в пъстра като дъгата рокля, която щеше да стои ужасно на деветдесет и девет от всеки сто жени. Но тази тук беше едната, която правеше изключението. Роклята беше къса, с дълбоко деколте, така че разкриваше цели декари безупречна мургава кожа, която проблясваше като лъскав карамел. Над лакътя й имаше сребърна, огъната като змийче лента, върху китката й подрънкваха дървени гривни. В очите й с цвят на кафе блещукаха — досущ светулки — златисти пламъчета, а всяка нейна усмивка докосваше струните на сърцето ми, които правеха зън-зън-зън.
Баба Дюти я прегърна с ръка, дебела като дънер на дърво.
— Това е Алурд — представи я той. Пресегна се и я щипна закачливо по налятата гърда. — Първа в списъка на любимите ми жени.
Алурд го шляпна през ръката и се засмя. После ни огледа един по един с усмивка и понаведе глава.
— Добре сте ни дошли! — рече тя.
Колкото и да се мъчех да се въздържа, погледът ми току се плъзгаше като палаво зверче по прелъстителните бедра на Алурд. Роклята й беше толкова къса, та все ми се струваше, че аха — и ще зърна Аладиновата пещера. Сигурно ще се изумите, но Холивуд гъмжи от дърти чекиджии, които не виждат нищо друго, освен най-близката мацка. Винаги съм презирал мъжете, чийто живот се върти около това да разсъбличат наум жените. (Е, да, в града има и значителен брой мъже, чийто живот се върти около физическото събличане, но те поне имат смелостта да отстояват убежденията си, колкото и строга да е присъдата за тези убеждения.) Дадох си сметка, че съм се влял в техните редици, когато Ума ме прониза с поглед, който поне според нея беше кръвнишки. Обърнах се и се вторачих в тапетите.