Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Внезапно нещо ме удари в тила и аз се стреснах, но когато се обърнах, благодарих на щастливата си звезда — беше лодката. Прехвърлих се вътре и най-после си поех дъх.
— Нима си мислеше, че ще ти се размине? — долетя отново онзи глас, някъде отгоре.
В небето избухна огнена светлина, която ме заслепи. Когато отново можех да виждам нормално, боят беше приключил. Два серафима бяха сграбчили Кемюел в лапите си. Крилата му бяха изтръгнати до едно. Дясната му ръка висеше без китка. Долната му челюст частично бе изчезнала. Целият бе издран и окървавен.
От небето се спусна четвърти серафим и именно той осветяваше гледката с пламъците си. В сравнение с него Кемюел приличаше на дребен тийнейджър. Много бях доволен, че този последният не беше хлътнал по сукубата навремето. Той увисна над нас.
— Ледовете те криха няколко хилядолетия, Кемюел, и сигурно щяха да те крият още толкова — рече новодошлият с гръмовния си глас.
Падналият ме погледна с цялата злоба на света.
— Този е виновен, братко Серафиел. Искаше Лемет. Не можех да му я дам.
— Не си ми брат, Кемюел, ти си отстъпник — отвърна нареченият Серафиел, без дори да погледне към мен. — Приготви се да бъдеш наказан за деянията си!
Той вдигна ръка над главата си и тогава някой извика:
— Спри, не го унищожавай!
И четиримата се обърнаха като един към мен. Аз ли бях извикал?
— Моля те, не го унищожавай! — повторих аз, този път по-предпазливо.
Серафиел се усмихна кръвнишки и се приближи към мен.
— Ти, нищожно човече, за живота му ли молиш? — попита той.
— Не, само за едно око — отвърнах аз.
Те се спогледаха. Единият от държащите Кемюел сви рамене и Серафиел му кимна. Пленникът започна да се дърпа и да реве, но съвсем безкомпромисно два нокътя се забиха в очната му кухина и изтръгнаха лявото му око. Палачът го подхвърли към мен и аз го улових в шепи, преди да падне на мръсното дъно на лодката.
Серафиел отново вдигна ръка, когато аз си позволих отново да го прекъсна.
— Извинете… някъде в корема му си оставих и един нож…
Дали не си насилвах късмета?
— Яхоел! — извика главният. Онзи същият, който ме беше уредил с око, бръкна в раната на падналия, игнорирайки изцяло писъците му, напипа Близнака и го хвърли към мен. Острието се заби в пейката на милиметри от чатала ми. Схванах намека и без да си взема довиждане, помолих наум лодката да ме откара далеч от тази огнедишаща компания.
Когато ни деляха вече стотина метра, станах свидетел на екзекуцията на серафима Кемюел. Извършиха я лично тримата му братя Яхоел, Катерал и Серафиел. Макар и допреди минути да се бе опитвал да ме убие, аз се насилих да изпитам някаква жал към него. Уви, не успях. Сърцето ми бе от лед, кръвта ми — от огън. Аз бях гибел за мафиоти, нимфи, вещици, а напоследък — и серафими. Когато братята му го разкъсаха на парчета и ги изгориха с дъха си, аз изхвърлих Кемюел от ума си. Работата ми при него бе приключена.
Огледах окото, лежащо в дланта ми. Нямаше как да го използвам, без да е част от мен. Мисълта, какво трябва да си причиня, ме изпълваше с ужас, но вече бях стигнал твърде далеч. От Адските двери ме делеше само вагината на една забравена от боговете сукуба. Нямаше връщане назад. Вдигнах ръка към лицето си и забих пръсти в лявото си око. Болката надхвърли очакванията ми, но я изтърпях. Извадих окото си и за миг половината свят изчезна. Хванах внимателно окото на серафима, завъртях го с ретината навън и старателно го наместих в кървавата дупка. Сценаристите на „Спешно отделение“ щяха да ми се изсмеят, но това не бе високотехнологична зала за хирургия, а Долната земя. Нещата тук се случваха по друг начин.
Затворих клепачи и когато ги отворих, светът вече не бе същият. Окото на змея виждаше в тъмното. Беше малко странно, но щях да свикна. Обърнах се натам, където манастирът се извисяваше зад мен. Видях как потърсилите закрила пъплят из него. Прозрях в душите им. Разбрах защо се крият. И наредих на лодката да ме върне обратно.
Водата стигаше вече до началото на стълбището. Призовах дъжда и скрит под сиво-черната пелена, изкачих пътя на възмездието. Когато достигнах входа и минах под арката, затворих портите след себе си. Заповядах на металния обков да се спои и той го стори. Нямаше мърдане.
Те бяха разбрали, че техният благодетел е мъртъв. Лутаха се насам-натам или стояха безцелно един до друг, без да си продумат. Последната обител вече не предлагаше сигурност и серафимите нямаха нищо общо с това.
Погледнах първите двама, които ми се изпречиха, и прочетох какво им тежи. След това други, и други, и други. Тук нямаше еретици. Нямаше визионери. Нямаше бунтари. Но пък имаше изобилие от крадци, убийци и насилници. Един като тях им бе дал убежище, за да се чувства сред свои, за да вижда техните прегрешения и да забрави за своите. За да се слее и да си повтаря всеки ден, че има и по-лоши от него.