Белият огън
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546556578
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Белият огън». Краткое содержание книги:
- Докато се ровех в старите папки с документи в архива „Грисуел“, попаднах на едно смешно писмо за някакъв чешит, който хванал Уайлд след лекцията и му разказал история, от която той едва не припаднал. Готова съм да заложа всичко, че е била приказката за мечката стръвница.
Пендъргаст са умълча за известно време. После попита:
- В писмото споменава ли се името на човека?
Кори се замисли.
- Само фамилията. Суинтън.
Отново се възцари мълчание, докато Пендъргаст най-накрая каза:
- Сигурно си останала без пари.
- Не, не, справям се - отново излъга тя. Мамка му, щеше да се наложи да си намери някъде временна работа и друг подслон. Но нямаше да вземе и цент от Пендъргаст след всичко, което вече беше направил за нея. - Наистина, няма причина да се тревожиш за мен.
Пендъргаст не ѝ отговори и беше трудно да разчетеш нещо по безизразното му лице. Беше ли повярвал? Дали беше чул от началника за стрелбата по колата ѝ и мъртвото кученце? Невъзможно беше да определи. Във всеки случай местният вестник не беше писал за случилото се: все още всичко се въртеше около серийния подпалвач.
- Ти не каза нищо за своето пътуване - подхвърли тя, за да смени темата.
- Постигнах това, което си бях набелязал - отговори той, докато потропваше с пръсти по папката. - Открих един изгубен разказ за Шерлок Холмс - последния, написан от Конан Дойл и до ден днешен непубликуван. Много е интересен, затова ти го препоръчвам.
- Ще го прочета с удоволствие, когато ми остане време.
Пендъргаст отново се умълча. Дългите пръсти на агента подбутнаха папката към нея.
- Ако бях на твое място, щях веднага да прочета това.
- Благодаря, но съм направо претрупана с довършителни работи и така нататък. - Защо Пендъргаст продължава да ѝ тика в очите този Холмс? Първо „Баскервилското куче“, а сега това.
Тя вдигна поглед и видя онзи странен блясък в очите му, който познаваше толкова добре. Поколеба се. След това с въздишка на примирение извади листата от папката и започна да чете.
47
Приключението в Аспърн хол
Сред многото случаи на Холмс, в които имах привилегията да играя ролята на негов Бозуел1, има един, който винаги съм се колебал да изложа на хартия. Не защото в самото приключение имаше някакви особено мрачни или непристойни моменти или поне не повече, отколкото в други разследвания на Холмс. По-скоро смятам, че се дължи на заплашителното и почти пагубно излъчване, което се бе прилепило за всички страни на случая. То смразяваше и почти изгори душата ми.
И защото както тогава, така и днес има силата да наруши съня ми. В живота има преживелици, които човек би искал никога да не е имал. За мен този случай беше подобна преживелица. Сега обаче ще дам историята да се отпечата и ще оставя на другите да преценят дали съм бил прав или не за моята неохота.
Случката се разигра през март 1890 година, в началото на суха и безутешна пролет, която следваше по петите една от най-студените зими в историята. По това време живеех в жилището на Холмс на Бейкър Стрийт. Нощта беше тъмна и стелещата се ниско из тесните улици мъгла я правеше още по-потискаща, превръщайки газовите лампи в жълти чертици. Бях се излегнал в елно кресло пред огъня, а Холмс, който доскоро крачеше неспокойно из помещението, се настани пред сводестия прозорец. Описваше ми химически експеримент, проведен от него следобед. Как използването на магнезиев двуокис ускорява разпадането на калиевия хлорат в калиев хлорид и по-важното - в кислород.
Докато говореше, аз мълчаливо се радвах на неговото въодушевление. Лошото време ни беше принудило да стоим със седмици вкъщи. Не бяха възникнали „малки проблеми“, които да завладеят неговото внимание. И той бе започнал да показва признаци на досада, които твърде често го подтикваха да удовлетворява влечението си към кокаин хидрохлорида.
Точно в този миг чух почукване на входната врата.
- Холмс, очакваш ли някого? - попитах го аз.
Единственият му отговор беше кратко поклащане на главата. Отиде първо до декантера на масичката за сервиране, после до подноса със сифона за газирана вода и си направи бренди със сода. Когато свърши, се просна на едно кресло.
- Може би госпожа Хъдсън ще има гости - подхвърлих аз, докато протягах ръка към стойката с лулите.
Обаче нисък говор по стълбите, последван от шум от стъпки по коридора, сложи край на това предположение. Миг по-късно на вратата леко се почука.