Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Наемните работници легнаха да спят от едната страна на дървото, струпани заедно в палатката си. Тамсен убеди Бетси и Джейкъб да се откажат от отделната си палатка и всички членове на двете семейства да се съберат в една.
— Сигурна ли си? — попита я Бетси, докато се опитваше да намери място на всички деца, за да легнат.
— Така ще бъде по-лесно да се топлим — отвърна Тамсен, но това не беше истинската причина.
„Колкото повече, толкова по-безопасно“, мислеше си тя.
Около тях бе надвиснала тишина. Когато потеглиха, керванът наброяваше над деветдесет души. Дори след всички загинали, изгубени и заминали, продължаваше да прилича на подвижно село. Но сега, когато оглеждаше оскъдната им група от не повече от двайсет души, тя усещаше точно колко са нищожни, изправени срещу планините, зимата и нощта. Тишината бе потискаща — не се чуваше дори нечие хъркане. Единственото, което долиташе до слуха ѝ, бе тихото съскане на снега, който се сипеше навън и от време на време се свличаше по промазания памучен плат на палатката над главата ѝ.
Двайсет и девета глава
Едуин Брайънт живееше с индианците от племето уашоу вече почти от цял месец. Голямото племе бе разпръснато по цялата територия на планините и отвъд тях, но го доведоха в едно малко, добре устроено селище, което се състоеше от две дузини колиби със стени от дървесна кора, разпръснати по червената пръст на една просека. Над някои от тях се виеха лениви панделки от дим — бяха запалили огньове, за да прогонят сутрешния хлад. Над цялото селище беше надвиснало ниско сиво небе.
Брайънт се чувстваше по-добре, но без кон или храна нямаше почти никакъв шанс да оцелее сам и не се съмняваше, че индианците си дават сметка за това.
Водачът на малката група се казваше Тиели Таба, което — поне доколкото успя да разбере Брайънт — означаваше нещо като „голяма мечка“, защото на младини бе повалил огромна мечка гризли с една-единствена стрела. Тиели Таба позволи на Брайънт да се настани в неговия галаис дунгал, където живееше заедно със семейството му, и споделяше храната си с него. Храната не беше особено изобилна и се състоеше най-вече от ядки, корени и изпечени на огъня диви треви, но му даваха също толкова голяма порция, колкото и на останалите мъже. Тъй като не знаеше кога или как ще си тръгне от това селище, Брайънт се опитваше да не мисли за живота, който бе оставил зад гърба си. Искаше му се да си мисли, че е останал застинал в един миг във времето, а годеницата му, приятелите, Уолтър Гау и Чарлс Стентън до един го очакват да се върне. И един ден той щеше да се завърне при тях и животът щеше да продължи точно такъв, какъвто го бе оставил. Искаше му се да вярва във всичко това, макар и да си даваше сметка, че не беше особено вероятно. Лишен от възможността да пише писма, той се чувстваше останал без котва и смисъл в живота си. Можеше да му се случи всичко и никой нямаше да разбере. Марджи може би щеше да го чака вечно, без да узнае истината…
Всяка вечер, докато седяха край лагерния огън, Брайънт придумваше старейшините да му разказват племенните си предания. Беше трудна задача, защото често бе принуден да ги прекъсва, за да изясни какво са искали да кажат, и в крайна сметка му се налагаше да предполага какъв е бил точният смисъл на думите им. Но един ден в селището се върна ловен отряд, в който се числеше и един младеж на име Танау Могоп — той бе служил като разузнавач в някаква военна част и знаеше малко английски. Радостта на Брайънт нямаше граници.
През първата вечер с Танау Могоп Брайънт го помоли да попита дали племето му не знае нещо повече за лагера на златотърсачите, на който бе попаднал по-рано. Не можеше да спре да мисли за костите и черепите, разпръснати в онази изоставена колиба. Ако някой знаеше тайната за случилото се в онзи злокобен лагер, трябваше да са жителите на това селище, защото явно беше най-близо до него. Тиели Таба продължи да седи замислен, без да каже и дума, но двама от останалите мъже се развълнуваха и едновременно заговориха на Танау Могоп.
Танау Могоп се обърна към Брайънт и му обясни, че онзи лагер, на който се беше натъкнал, наистина е бил на златотърсачи, които са живели в него в продължение на повече от година, докато са търсели злато в реката и в каменистите пещери. Старейшините настояваха, че племето не е имало нищо общо с тях. От време на време минавали наблизо, за да се уверят, че с тях не се е случило нищо лошо. Понякога им оставяли по някоя торба с кедрови ядки или грудки, когато златотърсачите им се стрували изгладнели. Но по онова време все още имало дивеч, най-вече зайци, и индианците не се тревожели, че белите ще умрат от глад. Но сетне един от златотърсачите се заразил от на’ит.