Сфинксът

От страниците изпадна една стара черно-бяла снимка. На нея се виждаха група хора, застанали пред археологически разкопки. Бяха подредени като за официална снимка, все едно бяха членове на някакъв клуб. Клекнала на първия ред се усмихваше Изабела, изглеждаше много, много млада. Беше сложила ръката си върху коляното на Амилия Линхърст, която седеше до нея. С изненада установих, че по онова време Амилия е била доста привлекателна. До нея се бе разположил дядото на Изабела, Джовани Брамбила. Познах го, защото го бях виждал на стари семейни фотографии. Беше облечен в костюм за пътуване, а на главата си носеше бродиран фес. Личеше си, че дори на осемдесет години е човек с авторитет, дълбоко хлътналите му очи гледаха строго към камерата изпод дебелите вежди. Зад него в профил беше застанал един женствен мъж с дълга коса, това беше младият Хермес Хемиедес. От едната му страна стоеше човек, който ми се стори познат, беше мъж на трийсет и няколко години, с гъста буйна коса и проницателен поглед. Беше облечен в униформата на британската армия и чертите на лицето му се открояваха съвсем ясно въпреки различната прическа — Хю Уолингтън. Значи наистина бе познавал Изабела, но не от някаква конференция. Спрях, в този момент се почувствах като воайор, който наднича в миналото на Изабела, и това чувство се затвърждаваше от това, че в момента бях заобиколен от предмети, които й бяха принадлежали. Вдигнах поглед. Стаята бе започнала да се изпълва със синкава светлина, зазоряваше се. Отново усетих неприятното чувство, че някой ме направлява, че съм част от една огромна загадка, чийто измерения ми бяха дълбоко неясни. Потреперих, обзе ме някакво лошо предчувствие. Бях успял да избегна заплахата, която ме дебнеше в Египет, или поне си мислех, че е така, но след случилото се в музея и сега, докато стоях, вперил поглед в снимката на Хю Уолингтън, усетих, че примката около врата ми отново се затяга.