Братя

– Лидия, възможно ли е да си се порязала в къщата на Зевс?

Тя отново погледна ръката си и този път докосна бледата ивица върху кожата си.

– Как ли е станало? – Това явно събуди някакви мисли в главата ѝ. По лекото свиване на зениците ѝ личеше, че се опитва да си спомни. – Нямам много спомени.

– Това преди или след като удари Дита се случи?

Този въпрос явно предизвика някаква мозъчна активност – достатъчно, за да задейства нещо, може би някакъв предупредителен звънец. Лидия се дръпна назад и заклати тревожно глава.

– Ти ли удари Дита? – настоя Тим.

– Коя е тази?

– Дъщерята на Зевс. Момичето, с което ходеше Кас. Ти ли я удари, Лидия?

Тя продължи да клати глава няколко секунди, повече като знак за съжаление, отколкото за несъгласие.

– Не мога да говоря за това – каза след малко.

– Защо не можеш?

– О, това беше много отдавна. Познавам ли този човек? – добави, като посочи Сам Уотърстън на телевизора.

– Ти ли удари Дита, Лидия?

– Не знам за това. Попитай синовете ми. Те знаят по-добре от мен.

Това противоречеше на здравата логика – как можеха синовете ѝ да знаят по-добре кого е ударила – но в начина, по който клатеше глава, вече имаше повече съсредоточеност и решителност, сякаш се опитваше да пропъди лоша мисъл. Тим си беше обещал, че ще се държи достойно с Лидия и няма да я разстройва. Сега доближаваше границата на търпимостта и за двамата.

– Лидия, ти ли уби Дита Кронон?

Тя го погледна втренчено:

– Познавам ли ви?

Тим отново се представи и тя обясни за инсулта.

– Кой уби Дита Кронон, Лидия?

– О, това беше много тъжно – отвърна тя. За момент похабеното ѝ от годините лице стана тревожно. – Тя беше лошо момиче.

– Дъщерята ли? Дита?

– Имаше много остър език.

– Ти ли я уби?

– О, не – отговори тя, сякаш идеята беше абсурдна, сякаш Тим я питаше дали е ходила на Юпитер. Замълча и погледна китката си, опитвайки се да подреди хаотичните мисли в главата си.

– Сигурна ли си, че не си я убила ти, Лидия?

Този път въпросът предизвика рязка промяна в настроението ѝ. Тя се намръщи, погледът ѝ се избистри, дори стана заплашителен, сякаш жалките следи от някогашния ѝ решителен характер се мобилизираха.

– Те просто не ми вярват. Не ми вярват!

– Кой не ти вярва, мила?

– Върви си. Уморих се. Не те познавам и не знам защо ми задаваш всички тези въпроси, за да ме разстройваш. Махай се. Кой си ти всъщност? – Лидия погледна към вратата. – Как се казваше онова момиче?

– Елойз ли?

Тя изкрещя името, но болногледачката не се появи. Неочаквано Лидия грабна дистанционното на телевизора и го хвърли по Тим. Той вдигна ръка, но то одра главата му. Лидия се наведе напред и замахна с юмрук към него. Не го достигна. Смаян, Тим се изправи и отстъпи назад. Когато Елойз най-сетне се показа на вратата, старицата закрещя:

– Не харесвам този човек! Не го познавам!

Той избяга от стаята и изчака в коридора, докато Елойз извика друга болногледачка – дребна филипинка, която сигурно и с протегнати ръце не стигаше метър и осемдесет. Тя явно умееше да успокоява Лидия. Елойз остави двете сами и отиде при детектива.