![Още въздух [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/0/oshche-vzduh-bg-download.jpg)
Още въздух [bg]
- Автор: Оруэлл Джордж
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Фама
- ISBN: 978-954-597-326-0
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Още въздух [bg]». Краткое содержание книги:
„В тази книга неговият ироничен хумор е по-завладяващ от всякога. Observer
„Още въздух“ е творба, еднакво забавна и сериозна. Тук в ембрионален вид присъстват „Фермата на животните“ и „1984“. Не са много романите, които носят в себе си семето на два бъдещи шедьовъра и същевременно са така увлекателни“. Джон Кеъри, Sunday Times
„Прелестна и разведряваща творба… един малък шедьовър“. Харви Брайт, The New York Times
„Във време на повсеместна лъжа изричането на истината е революционен акт“. Джордж Оруел
— Да. Тръгнах в десет, обядвах в Ковънтри…
— Тогава как ще ми обясниш това? — изстреля внезапно, рязко разтвори чантата си и измъкна лист хартия, който ми подаде, сякаш е подправен чек или нещо такова.
Почувствах се, сякаш ми навряха чорап в гърлото. Трябваше да се досетя! Значи все пак ме е хванала. Ей го досието, доказателствата по случая. Дори не знаех какво е, освен че е нещо, което доказва, че съм бил с жена. Целият ми фасон се смачка. Само преди миг се мъчех да я сплаша със сила и се правех на ядосан, че нарочно ме е върнала от Бърмингам за едното няма нищо, а изведнъж си разменихме ролите. Не е нужно да ми казвате как съм изглеждал. Знам. На челото ми е пишело, виновен — знам го. А дори не бях виновен! Но то е въпрос на навик. Свикнал съм все аз да съм кривият. И за сто лири нямаше да съумея да отвърна, без в гласа ми да се промъкне нотка на вина:
— Какво искаш да кажеш? Какво държиш там?
— Прочети го и ще разбереш.
Поех хартията. Беше писмо, както личи, от някаква адвокатска кантора, и ми направи впечатление, че адресът им е на същата улица, където се намира хотел „Роуботъм“. „Драга госпожо — гласеше писмото, — във връзка с писмото Ви от 18-и т.м., смятаме, че навярно е станала грешка. Хотел «Роуботъм» бе затворен преди две години и превърнат в административна сграда. Никой, отговарящ на описанието на съпруга Ви, не е идвал тук. Вероятно…“
Не четох повече. Естествено, всичко ми се изясни — сякаш мълния блесна пред очите ми. Направих се на много умен и сам се насадих на пачи яйца. Оставаше ми една-едничка надеждица — че младият Сондърс е забравил да пусне писмото, което адресирах от „Роуботъм“, в който случай бих могъл да го играя нагъл. Но Хилда скоро разби на пух и прах и тази идея.
— Е, Джордж, виждаш ли какво се казва в писмото? В деня, когато замина, писах до хотел „Роуботъм“ — о, просто кратичко писъмце, в което питам дали си пристигнал. Сам виждаш какъв отговор получих! Такъв хотел няма. И още същия ден, със същата поща, получавам от теб писмо, че си в хотела. Сигурно си накарал някой да го пусне вместо теб. Ето колко си бил в командировка в Бърмингам.
— Но, слушай, Хилда! Не е вярно. Изобщо не е както си го мислиш. Ти не разбираш.
— О, напротив, Джордж. Разбирам отлично.
— Хилда, слушай…
Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Сгащи ме. Не смеех дори да я погледна в очите. Обърнах се и понечих да изляза.
— Трябва да прибера колата в гаража.
— О, не, Джордж! Хич не ми се измъквай. Ще останеш тук и ще ме изслушаш, ако обичаш.
— Но, дявол го взел! Трябва да включа фаровете, все пак. Отдавна се стъмни. Да не искаш да ни глобят?
При тези думи ме пусна, аз излязох и включих фаровете, но като се върнах, тя продължаваше да стърчи заплашително като самата съдба орисница, с двете писма — моето и от адвокатската кантора — на масата пред себе си. Бях си повъзвърнал самообладанието и опитах отново:
— Виж, Хилда. Ужасно се заблуждаваш. Мога да ти обясня всичко.
— Джордж, сигурна съм, че си в състояние да обясниш всичко на този свят. Въпросът е аз дали ще ти повярвам.
— Но ти просто вадиш прибързани заключения! Как изобщо ти хрумна да пишеш на тези хора?
— Идеята беше на госпожа Уийлър. И както се оказва, беше много сполучлива.
— О, на госпожа Уийлър значи? Тоест, теб не те притеснява мисълта да допускаш тази проклета жена в личните ни отношения?
— Нямаше нужда аз да я допускам. Тя сама ме предупреди какво замисляш. Нещо сякаш й подсказвало, така се изрази. И се оказа права, нали разбираш. Тя знае всичко за теб, Джордж. Съпругът й е бил точно същият.
— Но, Хилда…
Взрях се в нея. Лицето й беше едно такова пребледняло под външната руменина, както когато си мисли, че съм бил с друга жена. Жена! Де да беше вярно!
И, за бога, какво се чертаеше пред мен? Знаете как е. Седмици наред непоносимо пилене и цупене, и гнусни забележки тъкмо когато си мислиш, че вече цари мир, и вечерята вечно закъснява, и децата искат да знаят какво става. Но най-много ме потискаше мисловната нищета, мисловната атмосфера, в която истинската причина защо съм ходил в Лоуър Бинфийлд бе напълно немислима. Това бе най-поразителното ми откритие в този момент. И цяла седмица да отделя да обяснявам на Хилда защо съм бил в Лоуър Бинфийлд, тя пак няма да ме разбере. А и кой би разбрал, тук, на Елесмиър Роуд? Господи! — самият аз разбирах ли? Имах чувството, че всичко това вече избледнява в съзнанието ми. Защо съм ходил в Лоуър Бинфийлд? Ходил ли съм там? В тази атмосфера всичко това изглежда безсмислено. На Елесмиър Роуд всичко е недействително, освен сметките за газта, училищните такси, вареното зеле и кантората в понеделник.