Грехопадение
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Серия: st. john-duras #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Остросюжетные любовные романы
Электронная книга - «Грехопадение». Краткое содержание книги:
Ще станете свидетели на сладострастно пътешествие, завършило с откриването на опасна тайна…
— Бих отишъл и накрай света заради онова, което изпитвам с теб — изрече той, захвърли кърпата и се приближи.
— Много съм благодарна, че се появи.
— Знам. — Взе я в обятията си, изпитвайки същата дълбока признателност. Щеше да убие стотици хора, ако се налагаше, за да я има отново. — Но не искам да губя време в приказки. — Вдигна вежди. Това бе неговият начин на мислене.
Ръцете й се сключиха около кръста му и тя го погледна в очите.
— Прегърни ме и ме люби — изрече нежно.
— С удоволствие — отвърна й той също толкова нежно, но в мислите му се прокрадна нещо, което го обезпокои. Беше ли и Трикси като него? Само преходността на удоволствието ли я интересуваше? Определено не приличаше на останалите, щом го бе последвала чак в Гърция и беше толкова съблазнителна, че дори самата идея за харем вече му се струваше отблъскваща.
— Тази нощ не искам да мисля за нищо — прошепна Трикси. — Искам само да усещам.
Добре познатите думи го засегнаха по странен начин.
— Целуни ме — прошепна тя и се повдигна на пръсти. Откровеността й го притесни дотолкова, че едва не каза «не». Но в крайна сметка, либидото му напомни, че не е чак толкова обезпокоен. Не беше монах. Целуна я. И тя го целуна.
— Имаш вкус на лимон — прошепна Трикси след малко, обсипвайки го с целувки по корема и по-надолу.
— От сапуна е.
— Всичко ли има вкус на лимон? — измърка тя лъстиво и докосна основата на ерекцията му, която почти докосваше пъпа му.
— Провери сама. — Гласът му бе и дрезгав, и мек, и весел.
Тя взе възбудата му в ръце и облиза набъбналата глава като близалка, навлажнявайки го целия с език и наблюдавайки как пулсира и се увеличава. Тялото й тутакси реагира на привлекателната гледка. Напрежението между краката й се засили и пулсацията се концентрира. Поето в устата си и го засмука нежно.
Никога в живота си не бе желал толкова нетърпеливо никоя жена, затова само след секунди повдигна главата й и изрече рязко:
— Стига!
Издърпа я до себе си и незабавно се качи отгоре й. Разтвори краката й и навлезе в нея.
— Ето — прошепна той и ускори ритъма с дивашки тласъци, отдаден на най-себичния от всички инстинкти. Изпита потребност да я притежава по най-примитивен и стихиен начин. Без игри, без съблазън, без никакво друго оправдание, освен безусловното собственическо чувство. — Извинявай — прошепна отново, прониквайки още по-надълбоко, сякаш думата бе опрощение за бруталния му първичен импулс.
— Искам те! — Задъха се тя и се вкопчи в него. — Искам да те усещам!
Даде му всичко, което пожела, защото и тя го желаеше, може би дори повече. Беше като вода за пресъхналата й душа, радост за годините въздържание, извор на желанията й.
Тази нощ се любиха като хора, които едва не се бяха изгубили и чиито живот е бил, в смъртна опасност. И все пак бяха оцелели.
Преди разсъмване плътската страст беше уталожена, отмалата беше надделяла над желанието и двамата вече лежаха доволни в прегръдките си.
— Бъди винаги с мен — каза Паша и я погали нежно по гърба, — за да мога да те усещам винаги.
— Как да ти откажа? — прошепна полузаспала в прегръдката му.
Той затвори очи и я прегърна още по-силно. Това беше раят.
Глава 13
На сутринта отпътуваха за Навплион. Росата блестеше. Започваше нов ден и ново начало. Яздеха рамо до рамо и обсъждаха как ще бъдат заедно — за «постоянно», както каза Паша. Чисто предателство към себе си от страна на мъж, който никога не бе считал нищо в живота си за постоянно, дума, опасно близка до една друга дума — женитба.
Трикси се чувстваше на седмото небе и му се усмихна.
Той й върна усмивката. Съзнанието му ликуваше от ярки спомени от отминалата нощ. Хубаво беше и че Хюсеин Джеритли е мъртъв.
Спряха да обядват близо до Триполица, при един приятел на Паша, поет, който каза, че се бие за каузата на Гърция, защото иска жена му и децата му да са свободни. На тръгване им подари свое стихотворение. За предстоящата сватба, пошегува се той.
Докато се отдалечаваха, Паша погледна Трикси и се усмихна.
— Е, какво ще кажеш?
— За цената на ягодите ли ме питаш? Или нещо по-лично?
— По-лично.
— Способен ли си да изречеш тази дума?
— Напълно. А ти?
Настъпи кратко мълчание. Чуваше се само тропот на копитата.
— Аз мога да изрека думата «женитба» — отвърна тя бавно, — но тя извиква на бял свят демони, с които не знам дали съм в състояние да се преборя.