Гейтуей I

— Оръжия, Боб! Чудесни хичиянски оръжия. Стотици оръжия. Според Сес наградата ще бъде най-малко пет милиона долара, плюс лицензионните… ако се намери начин да се произвеждат.

Издухах пушека и отмих вкуса от него с алкохол.

— Какви оръжия?

— Подобни на тунелни багери, само че портативни. Могат да пробиват дупки във всичко. При кацане загубихме Сара ала Фанта. Една от тези машини й проби скафандъра. Но Тим и аз ще си поделим нейната част, така че ще получим по два милиона и половина на човек.

— Моите поздравления — казах аз. — Бих казал, че последното нещо, от което се нуждае човешката раса, е някакъв нов начин народите да се избиват помежду си. Все пак те поздравявам. — Опитвах се да си придам вид на морално превъзходство. Беше ми необходим, защото когато се обърнах, видях, че Шики виси във въздуха и ме наблюдава.

— Искаш ли да си дръпнеш? — попитах го аз и му предложих цигара. Той поклати глава. Започнах да му обяснявам:

— Не зависеше от мен, Шики. Казах им — във всеки случай не съм им казвал да не те вземат.

— Каза ли им, че трябва да ме вземат?

— Не зависеше от мен — отговорих аз. — Ей, слушай! — продължих аз, неочаквано съзрял изход. — Сега, след този голям късмет на Луиз, Сес сигурно ще се откаже. Защо не отидеш на неговото място?

Той се отдръпна заднешком, като продължаваше да ме гледа.

— Не знаеш ли? — попита той. — Вярно е, че Сес се отказа, но мястото му вече е заето.

— От кого?

— От лицето, което в момента е зад теб — отговори Шики.

Обърнах се и я видях. Беше с чаша в ръка и с изражение, което не можех да разгадая.

— Здравей, Боб — обади се Клара. Преди празненството вече бях обърнал няколко на крак в столовата. Бях деветдесет процента пиян и десет процента гипсиран, но като я погледнах, изведнъж изтрезнях. Оставих чашата, дадох на някого цигарата, хванах я за ръка и я изведох в тунела.

— Клара — казах аз, — получи ли писмата ми?

Тя ме погледна слисана.

— Писма ли? — Поклати глава. — Предполагам, че си ги изпратил на Венера. Не бях там. Стигнах до междинната станция с кораба и тогава промених решението си. Реших да се върна.

— О-о, Клара.

— О, Боб — иронизира ме тя, като се усмихваше. Не беше много приятно, защото като се усмихваше, се виждаше мястото на избития от мен зъб. — Какво ли друго бихме могли да си кажем?