Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
— О, Лодброг, аз чух! — посрешна ме Мириам. Бяхме сами и тя търсеше сигурност и сила в прегръдките ми — Пилат е омекнал. Той ще го разпне. Но има време. Твоите войни са готови. Тръгни с тях. Него го пазят само един центурион и шепа войници. Още не са тръгнали. Щом потеглят, тръгни след тях. Те не бива да стигнат Голготра. Но почакай, докато излязат извън градските стени. Тогава отмени заповедта. Вземи и един кон за него. Останалото е лесно. Отведи го в Сирия или в Идумея, или където и да било другаде, стига да го спасиш.
Тя сключи ръце около врата ми. Лицето й, повдигнато към мен, бе съблазнително близко, очите й много сериозни и много обещаващи.
Нищо чудно, че аз не проговорих веднага. В този миг в ума ми имаше само една мисъл. След цялата тази странна драма, която видях да се разиграва, да ми дойде и това до главата! Аз не разбирах погрешно. Всичко беше ясно. Една велика жена щеше да бъде моя, ако… ако изменя на Рим. Защото Пилат беше губернатор; той беше издал заповед, а неговата заповед бе гласът на Рим.
Както казах, това, което измени на мен и Мириам накрая, бе жената в нея, безграничната й женственост. Винаги бе постъпвала толкова ясно, толкова разумно, с такава сигурност в себе си и мен, че бях забравил или по-скоро сега още веднъж научих вечния урок във всичките съществувания — че жената е винаги жена, че в крайно решителни моменти жената не разсъждава, а чувства; че последното светилище и най-вътрешния подтик за поведението е в сърцето на жената, а не в главата.
Мириам разбра мълчанието ми погрешно, защото снагата й леко се раздвижи в прегръдката ми и тя добави, сякаш за да допълни мисълта си:
— Вземи два свободни коня, Лодброг. Аз ще яздя втория… с теб… с теб по света, където и да отидеш!
Това беше царски подкуп; това, което се искаше от мен в замяна бе дребна, достойна за презрение постъпка. А аз все още не отговарях. Не защото бях объркан или изпитвах колебание. Само усетих скръб — велика и внезапна — понеже бях разбрал, че държа в прегръдките си нещо, което нямаше да държа никога вече.
— Има само един човек в Ерусалим днес, който може да го спаси — продължи тя — и този човек си ти, Лодброг!
Понеже не й отговорих веднага тя ме разтърси, сякаш от желание да проясни ума ми, тъй като ме беше сметнала за объркан. Разтърси ме така, че бронята ми издрънча.
— Говори, Лодброг, говори! — заповяда тя — Ти си силен и безстрашен. Ти си истински мъж. Зная, че презираш сганта, която искаше да го унищожи Него. Ти, само ти можеш да го спасиш. Стига да кажеш думата и това ще бъде сторено, и аз ще те любя, и винаги ще те любя за това, което си сторил.
— Аз съм римлянин — казах бавно, с пълното съзнание, че с тези думи губя всяка надежда тя да бъде моя.
— Ти си роб на Тиберий, римско куче — пламна тя — но ти не дължиш на Рим нищо, защото не си римлянин. Вие, жълтокосите великани от север, не сте римляни.
— Римляните са по-старите братя на нас, младоците от север — отговорих аз — Освен това аз нося бронята и ям хляба на Рим — тихо добавих — Но защо толкова яд и грижи само за някакъв си човешки живот? Всички хора трябва да умрат. Просто и лесно е да се умре. Днес или след сто години няма значение. Всички сме сигурни, всички ние, че все същото ни чака накрая.
Тя нямаше търпение, обзета от страстното желание да го спаси, и потрепна в прегръдката ми:
— Ти не разбираш, Лодброг. Това не е обикновен човек. Казвам ти, това е човек над човеците… жив бог, не е от хората, а над хората.
Притиснах я със съзнанието, че се отказвам от тази сладка жена с думите си:
— Ние сме мъж и жена, ти и аз. Ние живеем в този свят. Всичко за тия други светове е лудост. Нека тия луди мечтатели си живеят с техните мечти. Не ги лишавай от това, което желаят над всичко друго, над храната и виното, над песента и сражението, дори и над любовта на жената. Не ги лишавай от най-горещите им желания, които ги влекат през мрака на гроба към съществувания отвъд този свят. Нека преминат. Но ти и аз пребъдваме тук в цялата сладост, която сме открили един в друг. Достатъчно скоро ще дойде мракът и ти ще отидеш към твойте брегове на слънце и цветя, а аз към шумната трапеза на Валхала.
— Не! Не! — възкликна тя и почти насила се откъсна от мен — Ти не разбираш! Всичко велико, всичко добро, целият бог са в този човек, който е повече от човек, а тази смърт, от която ще умре, е позорна. Само роби и крадци умират така. Той не е нито роб, нито крадец. Той е безсмъртен! Той е бог! Наистина ти казвам, той е бог!