Последното желание

— Сега ме закопчай — каза тя и обърна гръб, като се зае да реше косите си с кокален гребен. Гребенът, както забеляза Тералт, имаше дълъг заострен ръб, който при нужда можеше да послужи като кама.

Той закопчаваше роклята бавно, с отмерени движения и вдишваше аромата на косите й, изливащи се като черен водопад до средата на гърба.

— Да се върнем на твоето същество от гърнето — каза Йенефер, докато слагаше на ушите си елмазени обеци. — Разбира се, не смешното ти заклинание е било причината да избяга. Най-вероятно си е изкарало яда върху твоя приятел и си е тръгнало, защото му е писнало от вас.

— Звучи ми правдоподобно — мрачно се съгласи Гералт. — Не вярвам да се е втурнало към Цидарис, за да види сметката на Валдо Маркс.

— Кой е пък този?

— Трубадур, смятащ моя приятел, който също е поет и трубадур, за пълен некадърник и нагаждач към долните вкусове на тълпата.

Магьосницата се извърна и в теменужените й очи се появи странен блясък.

— Приятелят ти успя ли да каже желание?

— Даже две, при това много глупави. Защо питаш? Та нали изпълнението на желания от духове от вълшебните лампи е…

— Чиста нелепица — каза Йенефер и се подсмихна. — Разбира се. Това е измислица, глупава приказка без смисъл, както и всички легенди, в които добрите духове и гадателки сбъдват желания. Подобни приказки се измислят от бедните духом, на които и през ум не им минава сами да сбъднат многобройните си мечти и желания. Приятно е, че ти, Гералт от Ривия, не си един от тях. Затова те чувствам близък по дух. Ако аз искам нещо, не мечтая, а действам. И винаги постигам това, което искам.

— Не се и съмнявам. Готова ли си?

— Да. — Магьосницата стегна ремъчетата на обувчиците си и се изправи.

Дори качена на токове, тя не беше много висока. Тръсна косата си, която въпреки цялото ресане беше запазила буйното си къдраво безредие. — Имам въпрос, Гералт. За печата от бутилката. Още ли е при приятеля ти?

Вещерът се замисли. Печатът беше у него в момента, а не у Лютичето. Но от опит знаеше, че на магьосниците не бива да се казват прекалено много неща.

— Хм… Мисля, че да. Май си е у него. Защо? Толкова ли е важен?

— Странен въпрос — сряза го тя. — И то зададен от един вещер, познавач на свръхестествените чудовища, който би трябвало да е наясно, че печатът е нещо достатъчно сериозно, за да не го докосва човек.

Гералт стисна зъби. Ударът беше попаднал точно в целта.

— Какво пък — рече Йенефер с поомекнал глас. — Изглежда, и вещерите бъркат, досущ като простосмъртните. Е, можем да потегляме. Къде е приятелят ти?

— Тук, в Ринда. В дома на някой си Ердил. Елф.

— При Ердил — рече тя, изкриви устни и го погледна внимателно. — Предполагам, че там е и брат му Хиреадан?

— Да. А какво…

— Нищо — прекъсна го тя и притвори очи, след което вдигна ръце нагоре. Медальонът на врата на вещера се разтресе и дръпна верижката.