Само за мъже

Всичко това са догадки. И даже не догадки, а хладнокръвни лъжи. Почти съм убеден, че засега все още Лиза го държи на разстояние. Навярно го е усетила, че пада малко сметкаджия. А сметкаджията, позволиш ли му безплатно някои работи, веднага ще си направи сметката, че няма смисъл да ходи да се разписва.

На всичко отгоре и моят единствен приятел — орехът — съвсем оплешивя. Разкошните му листа окапаха и сега през рядката мрежа на клоните се вижда тъкмо тая картина, която ми рисуваше Лиза: пранета, балкони и тук-таме някое навъсено лице, надничащо от прозореца. Добре, че моята доброволна икономка е поставила освен зелените завеси и полупрозрачни бели пердета. А когато денят е такъв навъсен като днешния, полупрозрачните пердета стават почти непрозрачни, една бяла мъглявина, зад която Можеш да си представяш, че се намира всичко, каквото си пожелаеш, включително и един разкошен орех с гъста уханна листовина.

А ако ме мързи да си представям, нищо не ми пречи да затворя очи и да вляза в съня.

Влизам в съня като в някаква гора. Отначало гората е рядка и пресечена с отблясъците на външния свят, с голи места и остра дневна светлина и отгласи на звуци и човешки говор и досадни лица и аз напразно искам да се изолирам и да потъна в гъсталака, защото тия нахални отблясъци постоянно ме сепват от забравата, но постепенно те все повече оредяват и гаснат, а гората все повече се сгъстява и това е вече истинска гора, дълбока и тъмна, с маслинена листовипа и чер-по-зелен здрач и аз неусетно потъвам в пея, потъвам напълно в тая гора на мрака, на мълчанието и забравата.

Движа се тъй не знам колко време, додето усещам, че наоколо ми просветлява. Просветлява едва-едва, колкото здрачът да оредее до полуздрач, колкото да мога да разпознавам нещата около себе си, колкото да разбера, че зад дърветата се издига някаква сграда, боядисана в оня казионен жълт цвят — странно наистина, такава масивна сграда в самия център на една гъста гора, — и аз без особено желание, а просто защото приличието го изисква, приближавам до старомодната за-стъклена врата и понечвам да натисна звънеца, но вратата вече се е отворила и на прага е застанал прислужникът с безизразно лице.

— Те са още в спалнята — долага той, като ме въвежда.

„Кои — те? И защо — те?“ — питам се, но разбирам, че трябва да мълча, а също и че съм вече в спалнята и те наистина са там, всички по леглата си, защото това е една дълга стая с дузина легла, също като в болница, и на всяко легло има по една жена, по една от жените ми, и аз от пръв поглед виждам, че тук е и Бистра, и Беба, и Елена, и Катя, и още няколко съвсем случайни връзки — това е наистина цяло нахалство едно момиче да се представя за твоя жена само защото си бил веднаж или дваж насаме с него, — но което най-много ме дразни, то е, че там, в дъното, с цялата сн импозантност се е настанила и Лиза и аз предварително решавам, щом стигна до нея, да й направя един малък скандал и да я попитам на какво основание ще се представя за моя жена, само че преди да стигна до нея, трябва да мина по другите легла, все едно че съм дежурен лекар, макар че те съвсем не ме приемат като лекар, а ми правят фасони и всяка ме отпраща към следващата. Уморително. По-скоро уморителна, тая визита — мисля си, но знам, че трябва да вървя до края, още повече след като съм решил да потърся сметка от Лиза за невероятното й нахалство да се присламчва към жените ми.