Отрова
- Автор: Удинг Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отрова». Краткое содержание книги:
Девойката залитна към близката маса и едва успя да се подпре с длани на нея, преди краката й да се подкосят. А и от фенера струеше толкова успокояващо сияние…
— Не… — изсъска през стиснатите си зъби. В паметта й изникна споменът за малката Азалия, лежаща в кошарката си. Азалия, която бе отвлечена от това чудовище. Спомни си за подхвърленика, за изчадието с черните бездни вместо очи, което бе оставено на нейно място. Плашилището бе виновно за всичко. Именно заради тази вълшеблена твар й се бе наложило да изтърпи толкова много страдания. Тя стисна юмруци и се опита да събере цялата омраза и ярост, които можеше да изцеди от тази мисъл. Жадуваше отмъщение, преди всичко това да приключи, и искрата на този неистов стремеж възпламени последните остатъци от силите й, които се надигнаха в нея за един финален, отчаян ход.
Тя се обърна, надавайки немощен вик, сграбчи фенера и го запрати с все сили към Плашилището. Светилникът уцели изчадието точно в гърдите и се пръсна на парчета. Вълшебленото създание изкрещя, когато пламъците обхванаха тялото му и затанцуваха бясно по дрехата му. То замаха безпомощно с ръце и се замята насам-натам, удряйки се в стелажите с книги, но те не се запалваха, понеже бяха защитени от магия. Колкото по-буйни ставаха пламъците, толкова по-силно крещеше Плашилището. Въздухът се изпълни с противната миризма на обгорена плът. Изгубила и последната си капчица сила, Отрова се олюля и се строполи тежко на пода. Докато забвението спускаше булото си над съзнанието и, в ушите на девойката продължаваше да ехти предсмъртният вой на жълтоокото изчадие. Клепачите й бяха станали неимоверно тежки, но въпреки това тя полагаше всички усилия да държи очите си отворени, опитвайки се да фокусира погледа си върху огнения стълб, който се издигаше над тлеещата купчина дрипи — всичко, което бе останало от похитителя на сестричката й.
Сетне от плещите й сякаш падна някакво тежко одеяло и в същия миг умората напусна тялото й. Отрова почувства как силите й се възвръщат, мускулите й се раздвижват, а сетивата й се изострят. Тя отърси окончателно остатъците на съня и се надигна от земята. Със смъртта на Плашилището искрящият прашец бе изгубил силата си. На лицето на девойката се изписа широка усмивка. Не можеше да повярва, че го е победила. Бе убила изчадието, отвлякло Азалия.
Останалите също се размърдаха, идвайки на себе си след вълшебления сън. Отрова помогна на всеки да се изправи и помоли Пиперено зрънце да вземе Андерсен на ръце. Русокосото момиче се подчини и вдигна вяло котката.
Когато приятелите й се свестиха, Отрова разгледа черната купчина изгорели дрипи, която бе останала от Плашилището. Тя си припомни вихрения танц на оранжевите пламъци по тялото му и веселата игра на виещия се черен дим, и усмивката, изгряла на устните й, стана още по-широка.
Никога досега отмъщението не й се бе струвало толкова сладко.
ПОДЗЕМНИЯТ ВЛАСТЕЛИН
Замъкът на Гругарот буквално бе надвиснал над зейналата паст на огромен вулкан, в чието гърло клокочеше нажежена лава и изхвърляше във въздуха отровни изпарения. Гигантското магмено езеро се озаптяваше от стените на колосална пещера, погребана под каменна плоча с невероятна тежест нейде дълбоко в черната, спечена почва на Владението на тролищата. Самият замък се издигаше върху исполински железен пръстен, който на свой ред бе поддържан от пет вериги, всяка от брънките на които беше с десетметрова дебелина. Пръстенът опасваше замъка в основата — там, където архитектурната конструкция се съединяваше с каменния фундамент, а въпросният фундамент висеше във въздуха под пръстена и долната му част завършваше с гигантски, заострени скални късове. Погледнато отстрани, гигантското съоръжение създаваше впечатлението, че е било изтръгнато из корен от земята, където първоначално е било построено, след което е било оковано в железния обръч и закачено над клокочещата огнена преизподня. Което, съдейки по историята на замъка, почти отговаряше на истината.
Крепостта на подземния повелител беше ужасяваща гледка — черно съоръжение от желязо, широко и сплеснато в горната си част като чудовищна наковалня, с множество остри ръбове и шипове, стърчащи по краищата му. Аленото сияние от бездната придаваше на замъка демоничен вид, а четириъгълните му прозорци се взираха злобно и навъсено в магменото езеро. В края на широкия мост, съединяващ крепостта с края на страховитата пещ, имаше подвижна решетка, наподобяваща стиснати стоманени зъби. Колосалната конструкция висеше над бездната, напук на всички закони на физиката — замъкът просто не можеше да съществува в действителност, — ала никой не можеше да отрече реалното й присъствие в пространството.