Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Помни, инспекторе: има светлина и има мрак, ислям и пустота. Няма среден път. Няма компромис. Време е да направиш избор.
Задържа за момент погледа на Халифа и излезе от джамията. Очевидно разговорът беше свършил.
Пропускателен пункт Каландия, между Йерусалим и Рамала
Както го бяха инструктирали, Юнис Абу Джиш отиде до пропускателния пункт Каландия по обед, облечен в тениската си с Купола на скалата, и застана под големия прашен билборд с рекламата на „Мастър Сателит Дишес“.
През последните двайсет и четири часа, откакто представителят на Ал Мулатам му се беше обадил по телефона, настроението му се луташе диво между безкрайния ужас и еуфорията. В един момент трепереше, все едно замръзваше, зашеметен от изключителността на онова, което го бяха поканили да направи; в следващия го помиташе опияняваща радост, като едно време, когато като малък го водеха на море и се премяташе отново и отново в топлите пенливи вълни, кашляше и се смееше, и си мислеше, че това е най-прекрасното чувство в целия свят.
Сега, докато наблюдаваше колоните от спрели коли, виещи се към израелската блокада отпред, не изпитваше нито страх, нито екстаз, нито всъщност нищо друго — само непоклатима безчувствена убеденост, желязна решителност, че това трябва да направи, че това е предначертаната му съдба. В крайна сметка какво друго оставаше? Цял живот на покорство и горчивина, на безпомощно наблюдение отстрани как ден след ден израелците отмъкват земята на народа му и унищожават самоуважението му? Безкрайният кръговрат на унижение, срам и съжаление?
Не, не можеше да го понесе. От много време не го понасяше. Това беше пътят. Единственият път. Единствената пътека, която даряваше сила и достойнство, която му позволяваше да влияе на събитията, вместо завинаги да остане смазан от тях. И ако този път водеше към смъртта… ами, животът му така и така приличаше на гроб приживе.
Остана под билборда точно трийсет минути, както му бяха казали, непрекъснато си поглеждаше часовника, за да не сбърка. След това кимна, сякаш да каже „Ето ви отговора“, обърна се и пое обратно към бежанския лагер, чиито сгради подяждаха пейзажа като грозни сиви гъби.
Луксор
Когато се прибра от срещата си с шейх Омар, откри, че в кабинета му го чака господин Мохамед Хасун, служителят на банка „Мист“, на когото беше дал кюлчето злато на Янсен. Възпълният безукорно облечен мъж с мазна коса, очила с тънки рамки и впечатляващо лъснати черни обувки нададе уплашен вик, когато детективът влезе в кабинета си. Стискаше сребристото куфарче „Самсонайт“ до гърдите си, като че ли всеки момент очакваше някой да му го вземе. Отпусна се, като видя, че никой не го напада, макар натрапчивият тик на лявото му око да говореше, че все още не се чувства напълно спокоен.
— Уплашихте ме — каза, примигвайки като автомобилен индикатор. — Донесох ви… знаете…
Той затрополи с пръсти по куфарчето.
Халифа се извини, че го е стреснал.
— Макар да не вярвам, че някой ще ви ограби насред полицейско управление — добави.
Банкерът го изгледа неодобрително.
— Ограбван съм на най-малко очаквани места, от хора, които най-малко съм очаквал, инспекторе, включително, колкото да е тъжно, от собствения ми тъст. Когато става въпрос за злато, няма такова нещо като излишна предпазливост. Никога.
Задържа за миг погледа на Халифа, за да подчертае сериозността на посланието си, после отиде до бюрото и остави куфарчето отгоре.
— Както и да е, проверих го. Интересно. Много интересно. Имате ли време?
— Разбира се.
— Тогава няма да имате нищо против…
Той кимна към вратата.
Халифа се обърна и я затвори.
— И, ъъ… — Банкерът се изкашля нервно и намигна към ключалката.
— Просто да сме сигурни.
Халифа се обърна отново и превъртя ключа в ключалката.
— Да спусна ли и щорите?
Искаше да се пошегува. Хасун обаче го разбра буквално и се съгласи, че при тези обстоятелства идеята не била никак лоша. Халифа отегчено поклати глава, но отиде до прозореца и спусна металните щори. Стаята потъна в полумрак.
— Така добре ли е?
— Доста по-добре. Предпазливостта никога не е прекалена.
Банкерът се наведе, включи лампата на бюрото и подозрително огледа стаята, сякаш противно на доказателствата на собствените си очи, все още не вярваше, че са сами в кабинета. Чак тогава отключи куфарчето, извади кюлчето, все още увито в черния плат, в който Халифа го беше намерил, и го остави на бюрото под лампата. Детективът застана до него, запали цигара и издиша гъст облак сиво-синкав дим.