Остров Тамбукту
- Автор: Марчевский Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Остров Тамбукту». Краткое содержание книги:
Замислен така, аз неусетно бях навлязъл доста дълбоко в гората. Като повървях още малко, пътеката ме изведе на равна полянка, по средата на която имаше една колиба, по-голяма от колибите на туземците. Вратата беше затворена. Аз я открехнах и погледнах вътре. По средата на колибата имаше много голямо огнище, на което тлееше дебел сух пън. В дъното до стената, върху дънер от дърво, беше поставен Дао — идолът на племето. До него на нара дремеше една бабичка. Тя беше седнала с прострени напред крака, облегната до бамбуковата стена — чорлава, немита, страшна… Идолът, изработен грубо, беше боядисан с черна боя. Но — странно! — в лицето той много приличаше на Арики. Разбира се, това беше случайна прилика, защото идолът съществуваше от незапомнени времена, а Арики едва ли имаше повече от седемдесет години. Идолът беше с наведена към земята глава, сякаш замислен за нещо, а дясната му ръка с отворен показалец беше издигната нагоре и сочеше към тавана. По стената зад идола бяха окачени различни копия, стрели, каменни брадви и други оръжия, употребявани в различни времена. И между тях — това беше цяло откритие — една от ония бомбарди, с които испанците и португалците в края на петнадесетия и началото на шестнадесетия век бяха покорили много острови в Индийския и Атлантическия океан. Това страшно оръжие в миналото, сега потънало в прах, проядено от ръждата, беше ненужно и безпомощно като трупа на мъртвец. Но някога то е всявало ужас сред диваците от всички острови и континенти. То не оставяше никакво съмнение, че някога на остров Тамбукту наистина са живели Магелановите моряци. Това беше също тъй сигурно, както и това, че колибата, която разглеждах, беше колибата на вечния огън…
Спомних си думите на Боамбо, който беше ми казал веднъж, че в колибата на вечния огън има право да влиза само Арики, и то през време на определени празници. „А какво би станало, ако някой от племето влезе в колибата на вечния огън?“ — бях попитал аз главатаря. „Ще загине.“ „Как?“ — „Дао знае как. Той ще каже на Арики как да накаже тоз, който влезе в колибата на вечния огън.“ Спомних си тия думи и побързах да се отдалеча от това опасно място.
Тръгнах по една пътека, като предполагах, че ще ме изведе в селището на Боамбо, но пътеката неочаквано зави в друга посока и аз излязох на открито място, където работеха много туземци — мъже, жени и деца. Те разчистваха гората. Младите дървета и храстите бяха изсечени с каменни брадви и разчистени. На старите дебели дървета бяха изсечени клоните, а до дънера на всяко дебело дърво гореше голям огън. Туземците не можеха да отсекат тия дървета със своите каменни брадви и ги изгаряха до корена в течение на няколко дена. След като разчистят и изгорят всички клони и дървета, туземците обграждат мястото с бамбук. Те забиват в земята бамбукови колове в два реда, на двадесетина сантиметра един от друг, запълнят междините с парчета от клони и трески и завързват коловете един за друг с лиани. Бамбуковите колове пущат корени и растат много бързо — за едно денонощие израстват до тридесет сантиметра. Дивите свини не могат да проникват през тая здрава ограда. След това туземците разкопават земята с изострени дървени колове. Тази работа е много трудна, и се извършва от мъжете. Двама или трима души забиват острите колове в земята близо един до друг и обръщат голяма буца. След това отново забиват коловете и обръщат втора буца. Така постепенно те разкопават заграденото място и изчистват корените. След мъжете вървят жените, които раздробяват буците с дървени лопатки, а децата ги натрошават още по-ситно с ръце. От тази ситна пръст жените правят кръгли лехи и ги засяват с различни растения. Най-много сеят таро, ямс и батати. Това е главната храна на туземците. В други градини те засяват банани, кокосови, пъпешови и хлебни дървета, кенгарови орехи и други.