Интересни времена
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Интересни времена». Краткое содержание книги:
Най-старата загадъчна империя в Света на диска тъне в хаос, разпален от революционния трактат „Какво правих през ваканцията“. Хората на труда се обединяват, защото нямат какво да губят освен биволите си, затънали в калта. Предводителите на клановете се боричкат за власт. Войната (заедно с Кланси, разбира се) плъзва из древните градове.
А всичко, което може да предотврати смразяващята участ за цялата страна, се свежда до магьосника Ринсуинд, който дори занятието си изписва „магесник“…
…Коен, варварин и герои, висок към метър и половина заедно с ортопедичните си сандали, който цял живот усъвършенства умението си да не умира…
…и една много, ама много особена пеперуда.
Прикри я от дъжда с другата си ръка и започна да подухва лекичко.
— Е, стига си мързелувала.
Пеперудата се завъртя, фасетъчните й очи проблеснаха в зелено за миг, после тя размаха крилца. Дъждът спря. И заваля сняг, но само върху Ринсуинд.
— О, да, на друга проява на признателност не се и надявах!
Снегът изчезна, а облаците се разнесоха с невероятна бързина. Слънцето тутакси се възползва от шанса да напече равнината. Заиздигаха се кълба пара.
— Ето те и теб! Къде ли не те търсихме!
Калта не позволяваше на Ринсуинд да се обърне. Чу „пльок“ — положиха дъска върху подгизналата земя.
— Като видях сняг върху главата ти насред този пек, си казах: „Няма кой друг да е.“
Пуснаха още една дъска наблизо.
— Аз съм — Двуцветко. Добре ли си, приятелю?
— Единият ми крак май се е опекъл, но иначе ми е много хубаво.
— Веднага се досетих, че ти правиш онези гатанки с ръцете. — Дребосъкът го хвана под мишниците и започна да дърпа с все сила. — А онова: „Говно, говно, ще се мре!“ беше особено сполучлива находка. Всички разбраха от първия път. Хм… Май си затънал сериозно.
— Трябва да е заради магическите ботуши.
— Не можеш ли да си измъкнеш краката някак? После ще пратим някого да ги изкопае.
Ринсуинд се помъчи да си извие стъпалата. С няколко подземни жвакания и бълбукания се освободи. След малко седеше на дъската.
— Съжалявам, че стана така с глинените войници — измънка унило. — Обърках се с картинките, а после не знаех как да ги спра…
— Но нали постигна великолепна победа! — учуди се Двуцветко.
— Нима?
— Господин Коен стана Император!
— Сериозно?
— Ами дойде и си взе титлата. Пък и всички твърдят, че бил превъплъщение на Едно Слънчево Огледало. Той каза, че ако искаш да си Най-големият магьосник, нямал нищо против.
— Извинявай, сигурно нещо пропуснах…
— Ти поведе Червената армия, нали? И ги прати в битката, когато за Императора бе настъпил труден миг.
— Е, не бих казал, че е точно…
— А сега Императорът иска да те възнагради. Не е ли чудесно?
— За каква награда си говорим? — с черно подозрение попита Ринсуинд.
— Чакай да си спомня думите му. Да! „Върви да намериш Ринсуинд и му кажи, че може да е тюфлек повечето време, ама е свестен. Затуй да стане главен магьосник на Империята или квото му се ще, щото не вярвам на вас, чуждестранните гадове.“
Чутото се просмука през ушите на Ринсуинд и започна да блъска из главата му.
— На цялата Империя? — Той се изправи рязко. — Ще се случи нещо отвратително — заяви с глас, равен като дъската, на която стоеше. — И то съвсем скоро.
— Няма ли да се връщаме в двореца?
— Може би ще ме удари метеорит — предположи Ринсуинд.
Двуцветко погледна недоверчиво ясното синьо небе.
— Знаеш какъв съм — печално отрони Ринсуинд. — Тъкмо да пипна нещо и Провидението ми го издърпва от пръстите.
— Засега не виждам следа от метеорит — утеши го Двуцветко. — Колко трябва да почакаме според теб?
— Значи ще е друго — упорстваше Ринсуинд. — Някой ще изскочи насреща ми или ще има земетресение…
— Щом настояваш — учтиво се съгласи Двуцветко. — Ами… Тук ли предпочиташ да стоиш, за да те сполети нещо ужасно, или ще се върнеш в двореца, ще се изкъпеш и ще хапнеш, докато чакаш?
Ринсуинд призна, че няма нищо против временния уют.
Минаваха от дъска на дъска, белязали криволичещата пътека към града.
— Да погледнем положението откъм хубавата му страна — предложи Двуцветко. — Императорът е съгласен да си направиш собствен Университет, ако желаеш.
— Не! Не! Моля ви, нека някой по-бързичко ме цапардоса с железен прът!
— Заяви, че е с две ръце за образованието, стига да не го искат и от него. И съчинява прокламации като бесен. Евнусите вече заплашиха със стачка.
— Ха! Че какво вършат, когато стачкуват?
— Поднасят храната, оправят леглата… Всъщност те поддържат живота в Забранения град. Но Императорът ги убеди да приемат неговата гледна точка.
— Не съм се и съмнявал.
— Обеща, ако не започнат да пишат веднага, да им отреже каквото още им е останало. А, ето, стигнахме до по-твърда земя.
Собствен Университет, значи… И тогава би станал Архиканцлер, нали? Представи си как гостува в Невидимия Университет на Анкх-Морпорк, сложил на главата си грамадна шапка с много остър връх. Би могъл да се държи грубо с когото си поиска. Освен това…
Накара се да престане. Така всичко би потръгнало още по-зле.
— Разбира се — замислено изрече Двуцветко, — твърде вероятно е всичко лошо вече да ти се е случило. Да ти е дошъл редът за нещо приятно.