Вярвай
- Автор: Александер Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярвай». Краткое содержание книги:
Озовала се изведнъж в замъка Камелот, Теса открива, че легендата съвсем не е такава, каквато си я спомня. Галахад Непорочния съвсем не е такъв — могъщият рицар е опитен любовник. И въпреки това. Дори в силната прегръдка на Галахад, тя не се чувства сигурна в този мъж, за който е смятала, че е само един мит.
Но скоро красивата скептичка тръгва на едно съвсем истинско пътешествие, а чашата на Граал — и любовта на Галахад — са съвсем близо. Единствено го, което трябва да направи е да… ВЯРВА!
Само след миг въжетата вече бяха в ръцете му.
— Страхотно, мистър Рекордьор! Добре! — Тя подскочи леко. — А сега — мен.
Галахад се наведе и развърза глезените си.
— Аз не мисля така.
— Какво искаш да кажеш?
— Би било грешка. — Изправи се и й се ухили. — Тук ще си в безопасност засега.
— Не искам да съм в безопасност. — Гласът й се повиши. — Искам да съм с теб.
— Не е разумно.
Той отиде до нея и я целуна. Устните й за първи път бяха на нивото на неговите. Тя дръпна рязко глава.
— Не си мисли, че можеш да оправиш всичко с някаква си целувка. — Той я целуна по врата и тя потрепери. — Или с няколко целувки. — Той прокара пръста си между гърдите й и тя едва не изстена. — Или… ъ-ъ… с това.
В това положение на тялото й и с дълбокото деколте гърдите й изпъкваха напред. Той сведе глава и целуна някаква точка между тях и тя изпъшка. Ето, че беше вързана в някакъв зандан, а единственото, за което можеше да мисли, беше секс.
Той прошепна тихо:
— Трябва някой ден отново да опитаме с това.
Теса въздъхна.
— Така ли мислиш?
— Да. — Той докосна устните й със своите. — Но продължавам да не харесвам тази рокля. — Обърна се.
— Галахад, измъкни ме от това!
— За мен би било голямо удоволствие да я махна от тялото ти, но се страхувам, че нямам време.
— Не роклята. — Тя стисна зъби. — Развържи ме.
— Не, не сега. — Той пристъпи предпазливо към вратата, отвори я и се огледа. — Странно, няма охрана.
— Разбира се, че няма охрана. Предполага се, че сме завързани. И двамата. А сега, раз…
— Теса — каза рязко той. — Ще ми е по-лесно, ако съм сам.
— Къде отиваш?
— Не е лесно да се забавляват деца в кралския двор и момчетата много обичат да се крият от наблюдателните погледи на по-възрастните, измисляйки си свои игри. Нашите бяха тук долу.
Тя го изгледа учудено.
— Не ми казвай, че си бил тук и преди.
Веждите му се повдигнаха.
— Не съм имал тази възможност. — Погледна в коридора. — Замъците са крепости, Теса, и са създадени по-скоро за да държат хората отвън, а не да ги затварят вътре. Много отдавна тук долу е имало тунели и проходи за бягство. Този замък е като восъчна пита. А ако съм сам най-добре ще проверя дали тунелите, които си спомням, са все още проходими.
— Но ако си сам, и аз ще съм сама. — В гласа й звучеше умолителна нотка. — А аз наистина не искам да оставам тук сама.
— Тук си в безопасност. — Той кимна и пристъпи навън. — Ще се върна бързо. — Вратата се затвори леко зад него, после изведнъж бързо се отвори. — Давам ти дума. — Той се ухили и я затвори.
— Не ме оставяй тук! По дяволите, Галахад! — Сигурно не беше много добра идея да крещи, но не можеше да се въздържи. Страхът я бе сграбчил здраво. Освен това кой щеше да я чуе? Тук нямаше никой друг, освен плъхове. — Галахад! Помогни ми. На Мордред няма да му се наложи да те убие… Аз ще го направя собственоръчно!
Сламата под краката й се размести и тя млъкна. Това не беше най-здравата опора на света. Ако се движеше прекалено много, сигурно щеше да премести проклетата бала. И тогава наистина щеше да е в беда.
Напъна се да чуе нещо, каквото й да е, което да й подскаже, че е променил мнението си и се връща. Вече го нямаше от близо трийсет секунди. Това достатъчно време ли беше? Как бе могъл да я остави тук сама? Завързана. В безопасност.
Обичам те, красива Теса.
Въпреки раздразнението, споменът за думите му я стопли. Усмихна се на себе си. Той я обичаше. И тя го обичаше. Разбира се, още не му го беше казала, но щеше.
Кога?
Когато се върнеше.
Ако се върнеше.
Разбира се, че щеше да се върне. Тогава щеше да му каже. Не, по-добре да му каже, след като я развърже. Или когато избягат. Или когато открият Граал.
Или когато трябва да му каже сбогом?
Усмивката й помръкна. Как би могла да го напусне?
Как би могла да остане?
Мястото й не беше тук. Никога нямаше да се приспособи към Средновековието. О, разбира се, досега се бе справила, ако не се смятат дребните неудобства като пленяването от ненормален принц и висенето на халка в зандан, но това беше само временно. Тя щеше да се прибере вкъщи.
Може би ще е по-добре, ако не му казва. Той не я бе попитал дали го обича, въпреки че сигурно предполагаше, че чувствата му са споделени. В крайна сметка, коя жена със здрав разум не би се влюбила в сър Галахад? Той беше рицар.
И може би, ако не му кажеше, нямаше да го боли толкова, когато тя си тръгне. Щеше да погледне на това като на още едно предизвикателство за преодоляване и щеше да смята болката просто за цената, която трябва да плати. Щеше да продължи живота си с чест и смелост, независимо дали щеше да става дума за търсенето на Граал или за някой хубав малък замък с бяла оградка и някоя като Ориана, която да се грижи за него. Щеше да забрави за Теса.