От Багдад до Стамбул

— Ти може и да си от мугарибехите, но другият е франк. Защо не става?

— Болен е, има треска.

— Къде са другите, които бяха с вас?

— Заминаха за Кербела.

— А другият франк, който ви придружаваше?

— Той е наблизо с хората си.

— На кого е черният жребец?

— На този ефенди.

— Дайте ни го, а също и оръжията си!

Той се приближи към коня и хвана юздата му, но, изглежда, това беше доста добро средство срещу треска, защото тя изчезна в миг и аз скочих.

— Стой, първо трябва да си поговорите малко с мен! Ако някой пипне коня, го чака куршум!

Мъжът бързо отстъпи назад и страхливо погледна към револвера, който насочих към него. Тук, близо до град като Багдад, изглежда, този вид оръжие вече беше познато и се страхуваха от него.

— Пошегувах се — каза той.

— Шегувай се с когото си искаш, но не и с нас! Какво търсиш тук?

— Видях ви и мислех, че мога да ви бъда полезен.

— Къде са конете ви?

— Нямаме.

— Лъжеш! По гънките на дрехите ти виждам, че си яздил. Откъде знаеш, че тук има двама франки?

— Чух от поклонниците, които са ви срещнали.

— Пак лъжеш. На никого не сме казвали какви сме.

— Щом не ни вярваш, тогава ще си вървим.

Те си тръгнаха, но хвърляха алчни погледи към конете и оръжията ни и изчезнаха зад купищата развалини.

— Халеф, не им отговори особено умно — казах аз. — Ела да видим дали наистина са се отдалечили.

Последвахме непознатите, но бавно, защото, след като гневът ми бе преминал, слабостта ми отново се възвръщаше и пред погледа ми всичко така се завъртя, че не можех да виждам ясно и най-близките предмети.

— Виждаш ли ги? — попитах аз, като минахме от другата страна на развалините.

— Да, ето ги там, тичат към конете си.

— Колко са животните?

— Три. Нима не ги виждаш, сихди?

— Не, вие ми се свят.

— Сега ги яхват и препускат в галоп. Аллах иллях, по-нататък има цял отряд. Изглежда, чакат тях.

— Араби ли са?

— Не мога да ги различа. Много са далече.

— Иди да донесеш далекогледа ми!

Докато той тичаше към жребеца ми, аз се мъчех да си спомня къде бях чувал гласа на арабина, който бе разговарял с нас. Този суров, дрезгав тембър ми се струваше познат. Тогава Халеф се върна и ми подаде далекогледа, но пред очите ми се спусна кървавочервена, виеща се мъгла и с наблюдението трябваше да се заеме той. Мина известно време, докато се оправи с тръбата, но след това извика:

— Перси са!

— Ах! Можеш ли да различиш някое от лицата?

— Не. Другите вече ги настигнаха и продължават нататък.

— Препускат бързо на запад, нали?

Халеф потвърди и сега аз взех далекогледа. Пристъпът на виене на свят бе отминал.

— Халеф — казах аз, — тези перси са преследвачите на Хасан Арджир-мирза. Селим ага се е съюзил с тях. Вчера през нощта го нямаше, търсил ги е, за да им предаде, че ще се разделим тук, до Бирс Нимрод. Тези тримата бяха изпратени да разберат дали Хасан Арджир е тръгнал и сега ще бързат да го нападнат, преди да се е приближил до Кербела.