Пътят към София
- Автор: Дичев Стефан
- Год: 1962
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят към София». Краткое содержание книги:
Предпазливият ханджия щеше да каже нещо, но Андреа го превари.
- Тоя път нищо няма да му помогне на турчина!
- Ама вие пощуряхте ли?.. Даскале!.. Тодоре!.. Големи мъже, глупави мъже... Че тук ли се говорят такива приказки, бе хора! - втурна се към единия, после към другия бай Анани.
- Я стига! - отблъсна го Тодор и малките му пъстри очички святкаха. - Докога ще им мълчим... Ама ха!.. Те само една душа, дето са ни оставили... че и нея искат в миша дупка да врем... Казвай, даскале... Разправяй... дето питаше майстор Велин... Вземаха ли го Орхание братушките?
- Взели са го, бай Тодоре! - отвърна веднага Андреа, разтърсен от неочаквания обрат на разговора. - Взели са го... А до Орхание има едно село. Врачеш му е името. Там им били складовете с брашно... И него взели!
- И брашното!.. Е, тогаз...
- Чаушът! - кресна внезапно наплашеният Герасим. С появилия се изневиделица сипаничав турчин вървяха още двамина други.
Мъжете мигновено се хванаха пак да копаят. Само Тодор и Андреа продължаваха да се гледат един друг, да се подсмихват и да си говорят с очи. Ама че ти си бил харен мъж, бе даскале! Пък аз от сутринта да се глумя с тебе, казваше веселият поглед на шопа. Ех, отвръщаше усмихнат Андреа, кой ти гледа вече глуменето, бай Тодоре... Важното е, че те намерих измежду тези страхливци... Един, и ние трима - четирима!..
- А, пипнах ли ви! - ревна примъкналият се като котка чауш и в същото време силно стовари тоягата си върху Тодора, който бе по-наблизо.
Шопът отскочи като ужилен, врътна се заплашително и вторачи озлобени очи в турчина.
- Стига с тая тояга... че ако я хвана...
- Що?.. Що рече? - запристъпя към него и закриви от изненада черното си сипаничаво лице чаушът.
- Върви си по пътя. Нищо не ти правя...
- Остави го, чауш ефенди!.. Прости го... - завикаха и замолиха другите. - Той е кротък човек... Случило се... Покорен...
- Да го оставя ли? Хаирсъзин... непокорна глава... Я, аркадаш! - направи чаушът знак на другите двама заптии, настръхнали и те като него, а същевременно пак силно замахна и жестоко удари шопа по главата. Тодор се изметна, тоягата се отплесна към рамото му. Той я сграбчи и я изтръгна от ръцете на турчина.
- Кого биеш ти, бе!.. Защо биеш!.. - развика се той, като сам заплашително я размаха. Пъстрите му очи потъмняха, станаха зли. Лицето му се напълни с кръв. Но той не свари да направи нова крачка, когато с изплашен жест чаушът измъкна пищова от пояса си и без да се цели, стреля. Рани ли го, не го ли рани, не се разбра; защото избиколилите заптии се нахвърлиха връз шопа, затеглиха го към земята, повалиха го. Мъжете наоколо се развикаха, запристъпяха в кръг, други побягнаха...
- Пуснете го! - кресна с несвойствен глас Андреа и като обезумял се втурна да помага на Тодора, но отнейде се препречи бай Анани и здраво се вкопчи в него.
- Стой тука... Кротувай... - ръмжеше и шепнеше, и викаше той, като се боричкаше с Андреа и го дърпаше, колкото има сили. - Лазаре! Димо!.. Дръжте да завардим тоя, пощръклелия...
- Оставете ме!.. Какво мене... - дърпаше се и пъхтеше Андреа, не разбираше какво става и защо те го дърпат. До синовете на ханджията се мярна кривоносото лице на Коста, но и той не му помогна да се отскубне, и той го държеше.
Виковете наоколо се усилваха. От околните валове на цели вълни заприиждаха мъже. А вляво някои разблъскваха тълпата и ревяха по турски:
- Махайте се!.. Път правете...
- Правете път или ще стреляме...
И хълмът отново се огласи от силен гърмеж, а след него тълпата се спря за миг втрещена, после се втурна назад да бяга...
Втурна се да бяга и ханджията със синовете си.
- Хайде... да се махаме и ние... Върви! - заблъска Коста брат си.
Но Андреа само махна безмълвно ръце и не помръдна от мястото си, нерешителен вече да пристъпи ли натам, дето двамата заптии бяха свалили Тодора в калта и дето прииждаха все нови и нови заптии. Чаушът разправяше нещо на някакъв кривокрак офицер и сочеше като доказателство тоягата, която отново бе вземал. Неколцина от специалистите на Хирш, руси, объркани мъже, и те притичали в суматохата тук, без да знаят защо, учудено го гледаха и видимо не разбираха нищо. А сега? Сега какво да направя? Как да постъпя, мислеше като в треска Андреа, почувствувал безсилието си.
- Вържете го! - чу той да се разпорежда кривокракият офицер.
- Не!.. Пуснете го... Не! - викна той, отвратен от себе си, от бездействието си.
Турците се извърнаха изненадани.
- А ти какво, бре гяурино! - пристъпи недоумяващият офицер.
- Той не е виновен, ефенди... Той...
- Теб кой те пита? Да не искаш и ти да вървиш подире му?