Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— Какво е цитирала?
— Човече, Танаседа ще…
— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.
Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.
— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.
— Опитай.
— Сложно е.
— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?
Той неохотно кимна.
— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?
— Не вярвах да се върне — измънка той.
Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:
— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?
Силви:
— Коя мацка?
— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.
Ядви:
— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.
Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.
Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.
— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?
И думите му към Силви, когато я видя.
— Знаеш кой съм.
Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.
И спокойният отговор на Силви.
— Нямам представа кой си, по дяволите.
Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.
В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.
Или:
Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…
С какво?
— Какво продаваше тя, Плекс?
Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.
— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.
— Но ти беше там. Срещал си се с нея онази вечер.
— Да, тя им подаваше информация на кодирани демилитски чипове. Нали разбираш, на час по лъжичка, щото не ни вярваше. — Той се изсмя дрезгаво. — Не че и ние много й вярвахме. От мен се искаше всеки път да проверявам програмните кодове. Да видя дали са наистина допотопни. Щом одобрявах нещо, Юкио тутакси го предаваше на ония столични скапаняци. Повече не го виждах. И знаеш ли, мамка му, кой я откри пръв? Аз. При мен дойде най-напред. А те ми подхвърлиха една премийка и ме пратиха да паса.