Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Сетне започна да разказва. Колкото повече говореше, толкова повече се изкривяваше физиономията на Дън.
— Значи казваш два милиона в зелено за главата ти още преди да си стъпил на кораба на Калаканис? Брей! Някой е подшушнал някъде, че си отново в играта…
— Изглежда, забравяш, че още във Вашингтон се опитаха да ме очистят. Знаеше се, че се връщам, че ще се опитам да проникна в стария център на Управлението. Това говори за изтичане на информация точно тук, Дън! При теб. В тази сграда.
— Боже мой! — възкликна заместник-директорът, скъса цигарата и с погнуса я захвърли в кошчето за боклук. — Виж какво, Брайсън, цялата работа е неофициална, нищо не е документирано при нас. Единственото нещо, което е на запис, е името ти и снимката — когато влезе миналия път.
— Ако Управлението е проникнало и има къртица в ЦРУ, смятай го за достатъчно.
— Хайде бе, човек, това дори не е истинското ти име! Ти си записан като Джонас Барет, прикритие на прикритието само за база данни на отдел „Сигурност“, и то противно на всички правила, нали разбираш? Защото никой не лъже собствената си „Сигурност“, не е ли така?
— Ами сметки за разходи, за екипировка и прочие…
— Всичко е засекретено с приоритет. Дава се само при нужда и то минава през мен. Виж бе, Брайсън, аз съм си покрил задника, ти какво мислиш? И да ти кажа още нещо — поставил съм си главата в торбата, поел съм невероятен риск, като се захванах с теб, знаеш ли! Не зная на какъв стрес си бил подлаган, как са те използвали, ама на! Най-секретното досие да ми дадат за теб, под микроскоп да го гледам, пак няма да зная какво ти е вътре в главата. Освободили са те, пуснали са стария кон на паша на зелено…
— За Бога, стига с тези глупости, Дън! — прекъсна го Ник. — Аз не бях доброволец за тази мисия. Ти и твоите горили се явихте в онзи университет и насила ме измъкнахте от пенсията или „зеленото пасище“, както го наричаш ти. Тъкмо бях започнал да се оправям и вие отворихте старите рани. Не съм дошъл да се защитавам — предполагам, че сте си направили домашното за мен и действията ми. Но искам да знам — какво, по дяволите, прави ЦРУ? Защо негови хора се опитват да ме убият, и то в Париж, а? Надявам се да извадиш добро обяснение или поне убедителна лъжа!
— Ще се опитам да забравя последната ти шегичка, Брайсън — ядовито рече Дън. — Само си помисли какво разправяш! Според собствените ти думи си бил разпознат от агент на Управлението, с когото си работил някъде си — Ванс Гифърд, нали така…
— Да, и според братята Санджовани на кораба са ме разпознали и хората на Арно, независимо от Гифърд. Това е факт — очевиден и безспорен. Не е трудно да се разберат и събитията в Сантяго де Компостела. След това и в Шантили и Париж. И за агента на ЦРУ, когото разкривам, забележи защо, понеже е мърляч и си разнася документите тук и там, сякаш си е у дома. Където има едно, има и две… ти го знаеш това правило. Е, какво ще ми кажеш, че ЦРУ е извън контрол ли или що? Защото или е така, или ти ме лъжеш и играеш двойна игра. Искам да знам истината. Цялата, и то сега, веднага!
— Не е така! — изрева Дън хрипливо и се закашля. — Тези не са всичките възможни обяснения.
— Тогава кои са другите? Какво се опитваш да ми пробуташ сега, а?
Дън замаха с ръце във въздуха в опит да му напомни за записващите устройства и пак се закашля мъчително.
— Казвам ти, че ще трябва да проверя някои неща. Казвам също, че ще трябва да говорим пак, и то по друго време, на друго място.
Сега самият той изглеждаше измъчен, потиснат, ямите под очите му — още по-дълбоки, а в очите му играеше нещо, което Брайсън не можеше да разпознае.
Домът за специални грижи „Розамънд Клиъри“, което на прост език означава частна болница, бе красива и ниска тухлена постройка, разположена в центъра на няколко акра гориста местност в окръга Дъчис в северната част на щата Ню Йорк. Каквото и да бе името й, болницата бе скъпа, отлично поддържана и осигуряваше медицински и всякакви други грижи за финансово привилегировани хора, чиито роднини нямат нужните условия у дома. През последните 12 години там живееше Фелиша Мънро, която заедно със съпруга си Питър бе осиновила младия Никълъс Брайсън, след като родителите му загинаха в автомобилна катастрофа.
Брайсън обичаше тази жена, винаги я бе обичал и ценял, но никога не я бе приемал за истинска майка. Нещастието бе дошло прекалено късно, за да може да се случи така. За него тя бе леля Фелиша, грижливата съпруга на чичо Пийт, който пък бе един от най-добрите бащини приятели. Двамата се бяха грижили великолепно за него — с много любов и внимание, бяха го приели у дома си като истински син и дори бяха платили за колежа и други разноски. За това Ник бе останал завинаги благодарен и задължен.