История на вечността (Есета и разкази)

Техническата незначителност на Уайлд може да бъде довод в полза на вътрешноприсъщото му величие. Ако творчеството на Уайлд съответстваше на естеството на славата му, биха го съставяли просто изкусности от вида на Номадските дворци или Здрачините на градината. В творчеството на Уайлд тия изкусности изобилстват (да припомним единадесетата глава на Дориан Грей или Домът на блудницата, или Симфония в жълто) — но техният приложен характер е забележителен. Уайлд може да мине без тия парчета пурпур — фраза, която му приписват Рикетс и Хескет Питърсън, но която вече отбелязва въведението на писмото до Писонови. Това приписване доказва навика да се свързва името на Уайлд с представата за декоративни пасажи.

Четейки и препрочитайки в продължение на години Уайлд, забелязвам един факт, който неговите възхвалители май не са и подозрели: потвърдимия и прост факт, че Уайлд почти винаги е прав. Душата на човека при социализма не е само красноречива; тя е и справедлива. Разнородните бележки, които пръсна из Пал мал газет и в Спийкър, изобилстват с понятни наблюдения, надхвърлящи най-добрите възможности на Лесли Стивън или на Сейнтсбъри. Уайлд бивал обвиняван, че упражнява своеобразно комбинативно изкуство, по подобие на Раймон Люл; това е приложимо може би към някоя от неговите шеги („едно от тези британски лица, които, видени веднъж, винаги се забравят“), ала не и към преценката, че музиката ни разкрива едно непознато и може би действително минало (Критикът като художник), или онази, че всички хора убиват онова, което обичат (Балада за Редингския затвор), или другата, че разкаянието е постъпка, променяща миналото (De Profundis), или онази56, която не е недостойна за Леон Блоа или за Сведенборг, че няма човек, който да не е, във всеки момент, онова, което е бил и което ще бъде (пак там). Не предавам тези редове за читателско преклонение; привеждам ги като указание за един ум, много различен от оня, който общо взето се приписва на Уайлд. Последният, ако не се лъжа, бе много повече от един ирландски Мореас; бе човек от XVIII век, който някога снизходил до игрите на символизма. Както Гибън, както Джонсън, както Волтер, бе остроумник, който пък беше и прав. Бе „за казването на съдбовни думи, класик накратко“57. Даде на века каквото искаше векът — сълзливи комедии за мнозината и словесни арабески за малцината — и изпълни тия несходни неща със своего рода небрежно щастие. Ощети го съвършенството — творчеството му е тъй хармонично, че това може да изглежда неизбежно и дори маловажно. Трудно бихме си въобразили света без Уайлдовите епиграми; тази трудност не ги прави по-малко достойни за възхита.