От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Опитвайки се да се мобилизирам, се изправих на крака.
— Знаеш, че никога не съм те измъчвал съзнателно, Джавидан… Предполагам, че става неволно.
Джавидан не ми отговори директно.
— Оф, че е тъмна тая стая… — изнедоволства тя, отправи се към прозореца и със силните си ръце рязко Заотваря и прозорци, и кепенци.
Говореше с мен, без да се обръща:
— Слава богу, не си болен… Единствено хроничната леност… Толкоз… Леността на бягащите от себе си хора, на дервишите, които се затварят в пещерите и изтърпяват мъки… Но… Ох, колко са тежки тия кепенци. Изкорубили са се, като стоят все затворени. И те са като теб… Заболя ме ръката…
— Позволи ми аз да отворя…
— Не, не, ти не се притеснявай… Какво казвах… Това е хронична леност… Трудно подлежи на описание. Ето защо й придаваш по-поетична, по-художествена форма, формата на болест на гениалността. Гениалност означава да си гений, нали? Само че преди да говорим за болест на гениалността, би трябвало да се докаже категорично, че си гений, нали?… Не си мисли, че говоря така, защото се съмнявам в изкуството ти… Знаеш, че повече от всеки друг вярвам в него. Още не съм изгубила вярата си… Де да можеше и критиците да вярват колкото мен… Например критикът, написал толкова горчива статия за „Черните звезди“… Докато всички те хвалеха, тоя човек написа… Дословно го помня: „Несъмнено «Черните звезди» е значимо произведение… Но дали до тези висини го издигнаха крилата на гения? Или напротив, набирайки скорост от мимолетно вълнение и страст, извисявайки се във въздуха еднократно, само проблесна като фойерверк? Това ще покажат бъдещите творби на Хюсеин Кенан… Има полутворци, които през някои часове от живота си създават усещането за изключителност, ала след известно време угасват, без да оставят след себе си нито слава, нито следа… Несъмнено «Черните звезди» е красиво и значимо произведение… Но в него има такива неубедителни и неясни места, такива несъизмерими части, че се изпълвам със съмнение дали това произведение е резултат повече на раздразнението, отколкото на гениалността…“ Тази статия доста бе ме притеснила тогава, Кенан… Но с течение на времето се налага да призная правотата на критика… Минаха повече от три години, откакто написа „Черните звезди“… Не си създал нищо ново… И сякаш нямаш нито намерение, нито желание да създадеш…
Развълнувах се не толкова от нахлуващия през отворените прозорци босфорски вятър, от обедната слънчева светлина, която, след като се окъпваше в морето, се отразяваше с хладни и вълнообразни отблясъци в стаята ми, колкото от думите на съпругата си. Разсмях се.
— Признай си, че откакто сме се оженили, не успях да намеря нито време, нито подходящо място, за да работя.
Джавидан сви устни и отвърна:
— Прекрасен предлог, при това доста дипломатичен ход, който ме изкарва виновна… Така де, пътувахме близо две години… Не те оставих на спокойствие… Непрекъснато ти ангажирах времето… Дори не те дарих с никакво вдъхновение…
Съпругата ми много ловко прикриваше вълненията си, гнева си, слабостите си и най-важните събития посрещаше с равнодушно пренебрежение, с гордо мълчание. Въпреки това днес усещах, че бе готова да се кара с мен.
— Не говори така, Джавидан — отговорих аз. — Знаеш, че прекомерното щастие, както и големите нещастия, често довеждат твореца до безплодие…
Тя ме прекъсна още по-изнервено:
— Защо така горчиво се усмихваш при споменаването на прекомерното щастие? Като че човек ще повярва на онова, за което намекваш…
— Аз ли се усмихнах, Джавидан?… Аз ли се усмихнах?
Гледах озадачено съпругата си в лицето. Това „горчиво усмихване“ дали беше някаква заблуда на незнайно защо изключително нервната днес Джавидан, или аз действително, без да забележа, бях се усмихнал горчиво? Не зная със сигурност…
Не изпитвах никакво желание да продължавам, да влизам в безкраен спор със съпругата си. Спокойно, простичко й казах:
— Моля те, не разбирай погрешно целта ми. Знаеш, че изкуството се ражда най-вече сред тишина и самота… За другите не знам, но за мен е така… Животът ни е щастлив, но мина с малко повечко шум и движение… Сега вече се установихме в Истанбул… Ще видиш колко сериозно ще заработя… Бъди сигурна, Джавидан, още не съм свършен, още не съм умрял… Ще дам плът на къде по-сполучливи произведения от „Черните звезди“…