Денят след утре

Старинният часовник върху масичката до леглото на Вера Монере показваше три и единайсет минути.

Офен знаеше, че в седем сутринта госпожица Монере е заминала на работа и смяната й свършва едва в седем вечерта на следващия ден. Това означаваше, че може спокойно да претърси апартамента, стига чистачката да не се появи изневиделица. Освен това означаваше, че ако американецът случайно е тук, ще бъде съвсем сам.

След пет минути Офен разбра, че американецът не е тук. Апартаментът беше празен и безупречно чист. Той излезе, грижливо заключи вратата, спусна се по служебното стълбище и спря на площадката край изхода. Но вместо да излезе, Офен продължи надолу, към мазето.

Откри ключа на лампата, щракна го и се огледа. Намираше се в дълъг коридор под сградата с множество странични врати и мрачни ниши. Отдясно под ниския таван се отваряха шахтите на сметопроводите.

Колко невинно и удобно за висшата парижка класа — всеки апартамент имаше отделни контейнери за смет, белязани със съответния номер. След внимателен оглед Офен установи, че от четирите контейнера на Вера е пълен само един.

Той вдигна капака, разпъна на пода стар вестник и започна да вади парче по парче. По ред на номерата пред него се появиха: четири празни кутии от диетична Кока Кола, празно пластмасово шише от гел за коса „Желав“, празна кутийка от дражета „Тик-так“, празна опаковка от противозачатъчни тампони „Тудей“, четири празни бутилки от светла бира „Амстел“, стар брой на списание „Пипъл“, празна и смачкана кутия от консервирана говежда супа, жълто пластмасово шише от течен сапун „Джой“ и… тук Офен спря. Нещо тракаше в празното шише.

Канеше се да развинти капачката, когато чу как горе вратата се отваря и някой слиза по стъпалата. За момент стъпките спряха на площадката до служебния изход, сетне продължиха надолу. Измъквайки изпод колана си автоматичен валтер 25-ти калибър, Офен изгаси осветлението и се вмъкна в сянката под стълбището.

След малко някаква пълна жена със зацапана черно-бяла престилка слезе по стъпалата, мъкнейки препълнен найлонов чувал за смет. Като щракна лампата, тя вдигна капака на единия контейнер, пъхна вътре чувала, затвори и пое обратно към стълбището. Едва сега забеляза боклуците върху разпънатия вестник. Мърморейки нещо на френски, жената се върна, събра всичко и го хвърли в контейнера на Вера. После рязко изгаси лампата и се затътри нагоре по стъпалата.

Офен чу как стъпките й затихват. Успокоен, той пъхна пистолета под колана си и отново включи осветлението. Отвори контейнера, намери пластмасовото шише, развинти капачката и го разтръска с отвора надолу. Нещото вътре продължаваше да трака, но не излизаше. Като измъкна от ръкава си дълъг и тънък сгъваем нож, Офен го разтвори и измъкна от пластмасовата бутилка малко шишенце, омазано със сапунена пяна. Той го избърса и пристъпи под лампата. Върху етикета беше написано: 5 ML TETANUS TOXOID.

По устните на Офен заигра едва забележима усмивка. Вера Монере беше лекар-стажант. Можеше да разполага с лекарства и умееше да бие инжекции. Ранен човек, прекарал доста време в замърсена вода, задължително трябва да бъде инжектиран с тетанусна ваксина, която предпазва не само от тетанус, но и от дифтерит. А онзи, която я прави, едва ли би донесъл шишенцето у дома си, за да го крие в бутилка от течен сапун. Не, инжекцията беше направена тук, в апартамента на Вера. И след като в момента американецът не беше там, можеше да се предположи, че е някъде наблизо — в тази или някоя съседна сграда.