Красиво зло
- Автор: Джеймс Ребека
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-12-9
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Красиво зло». Краткое содержание книги:
Зад фасадата на безгрижна купонджийка обаче се крие огорчена, плашещо жестока млада жена, готова да разруши живота на всеки. И когато Катрин разкрива тъмното й минало, става ясно какво се е случило в нощта, в която Рейчъл е убита.
Психотрилърът завладява с мистериозна атмосфера и процеждащо се чувство за неизбежен фатален край. От силното начало до шокиращата кулминация той разгръща натрапчива история, в която хора, причини и обстоятелства не са такива, каквито изглеждат
— Иска ми се да ги беше изпратил — усмихвам се.
— И на мен.
Усмихваме се, стискаме си ръцете, отпиваме от чая си.
Роби приготвя вечерята и продължаваме да си говорим до толкова късно през нощта, че го каня да остане да преспи при нас със Сара в бунгалото. Той ляга на голямото легло до мен. Няма нищо сексуално — той е по тениска и по долнището на една от пижамите ми. Аз съм по скромна зимна нощница. Но заспиваме, хванати за ръце, и ми е приятно да усещам до себе си топло тяло на голям човек, да чувствам, че някой бди над мен. А когато се промъква посред нощ при мен, Сара се разсмива от радост, че го намира в леглото, и настоява да се сгуши помежду ни.
Гледам как Роби — с полузатворени очи — намества възглавницата й, придърпва одеялата над нея, усмихва се нежно.
На сутринта той приготвя закуска — бъркани яйца с препечени филийки — и тримата се настаняваме в приятелско настроение на масата.
— Ти ли ще бъдеш новият ми татко? — пита изневиделица дъщеря ми с уста, пълна с яйца.
— Сара! — опитвам се да се засмея. — Не ставай глупава.
Роби обаче не изглежда изненадан. Не й възразява, просто се усмихва. Доволна съм, че не поглежда към мен, защото чувствам, че лицето ми пламти.
Става време да си тръгва и аз го изпращам до колата му. Сара се хваща за крака му и го умолява да остане.
— Не мога — отвръща през смях Роби. — Трябва да уча хората как да карат ски. Трябва да им помагам да са в безопасност в планината.
— Кога ще се върнеш? — пита тя. — Ще те пусна, ако ми кажеш кога.
Той ме поглежда — и в очите му има въпрос, избор, — но аз вече съм избрала, още в деня, когато умря Мик, и няма да позволя на света отново да ме нарани.
Обръщам се настрана, навеждам се, вдигам Сара и заравям лице в косата й, за да не трябва да срещам погледа му.
— Роби е много зает, скъпа. Няма време да се върне.
— Лельо Пип, лельо Пип!
Сара бутва вратата, отваря я и я оставя да се затръшне зад нея, докато тича надолу по пътеката към Филипа. Тя й се усмихва, вдига я на ръце и я стиска в прегръдката си.
— Бебчо. Липсваше ми.
Днес тя ще води Сара в зоологическата градина, докато аз попълвам формуляри за кандидатстване в университет. Следващата година дъщеря ми ще тръгне на училище и ще имам нужда да правя нещо. Да си запълвам времето.
Филипа минава по алеята, стига до мен и двете се прегръщаме. Влизаме вътре и тя взема нещата на Сара — бутилката й с вода, шапката, любимата й кукла.
— Ще я върна към три. Може да обядваме в „Макдоналдс“ или другаде. Ще се почерпим.
— „Макдоналдс“ ли? — Сара започва да подскача от въодушевление. — Наистина ли? Може ли, мамо? Може ли?
— Идеята е чудесна. Голяма си късметлийка.
Завеждаме я до колата на Филипа и я закопчаваме в детската седалка, която леля й е купила специално за нея. Когато й казвам „довиждане“ и затварям вратата, Филипа протяга ръка към мен. Държи лист хартия.
— Това е от Роби. Телефонният му номер. Иска да му се обадиш.
— О!
Не вземам листа. Вместо това пъхам ръце в джобовете на якето си.
— Значи си го виждала?
— Позвъни ми по телефона. Иска да те види. Наистина иска, Катрин.
— Не — поклащам глава. — Не. Аз не искам. Не мога.
— Защо?
— Просто… просто не искам.
— Просто не искаш? Или се страхуваш?
— Не знам — вдигам рамене. — Предполагам, че се страхувам.
— От какво? — повдига вежди Филипа. — От това, че може да умре?
— Не. Разбира се, че не. Не. — Поклащам глава и потърквам очите си. Искам да побърза и да тръгне. Да ме остави на мира. — Може би. Добре де. Да. Не знам.
Тя пристъпва към мен, поема ръката ми в своята и заговаря тихо и нежно:
— Някога замисляла ли си се какъв пример даваш на Сара?
— Какво имаш предвид?
— Това, че никога не поемаш рискове. През цялото време си толкова предпазлива и уплашена.
— Уплашена? Наистина ли? — Обръщам се и поглеждам към дъщеря си в колата. Тя е заета да говори на куклата и да оправя косата й. — Така ли ме вижда тя?
— Не още, но когато порасне, ще започне. — И Филипа стиска ръката ми, усмихва се нежно. — Ако не се опиташ да бъдеш щастлива. Ако не живееш живота си с поне малко кураж.
И това е думата, която пробива защитата ми. Кураж. Вземам хартията от ръката й и я пъхвам в джоба си. Навеждам се и целувам Сара за довиждане през прозореца на колата.