Пред вратите на мрака [bg]

— Познаваш ме добре, братко. — И след продължително мълчание попита: — Обещаваш ли, че ако изляза жив от това изпитание, ще ми дадеш един ден преднина, за да намеря безопасно убежище?

— След всичко, което направи? — попита Сандрина.

— Това е сделката — рече Беласко.

— Аз гласувам за бърза смърт — заяви Сандрина.

— Мисля, че трябва да опитаме с екзорсизъм — възрази Гуламендис.

Джим повдигна рамене.

— Наистина не зная кое е най-доброто.

— Значи оставаш ти, братко — каза Беласко.

— Само че ще трябва да ме убедиш да проявя към теб снизхождение — отвърна Амиранта. — Защото от близо сто години се опитваш да ме убиеш.

— Е, наречи го лоша привичка. Може да съм се сърдил на теб иди на Сиди… но не смятам, че е било сериозно.

Амиранта затвори за миг очи, отвори ги и каза:

— Мисля, че макар да не си толкова луд, колкото брат ни, не ти е останал и много здрав разсъдък. Нека сме наясно: лично аз предпочитам да приключим всичко това колкото се може по-бързо, което означава да ти прережем гърлото, освен ако не успееш да ме убедиш, че трябва да рискуваме и да те оставим жив — и да се справим по някакъв начин с един могъщ демон.

След дълго мълчание Беласко каза:

— Добре, ще ти кажа истината.

Амиранта се разсмя.

— Това ще е доста необичайно.

— Кълна се в кръвта на старицата от луните, в кошмарите на всяко селско чедо и в костите на най-злия човек, погребан в скрит гроб — рече Беласко.

Амиранта мълчеше. После погледна Сандрина и Гуламендис и каза тихо:

— Когато бяхме деца и трябваше да сключим примирие… използвахме точно тези думи… — Поклати глава. — Ако някога е имало нещо свято за нас, това са те. Дори Сиди нито веднъж не посмя да наруши тази клетва.

— Това е най-доброто, което мога да направя, братко — каза Беласко.

Амиранта мълчеше. Накрая кимна и отсече:

— Добре. Започвай.