Аз те обичах повече от себе си, повече от честта си, но ти ме измами. Оказа се, че за тебе съм била само едно временно развлечение. Сбогом.
Кети.
— Обяснете!
— За всичко е виновна телеграмата — отвърна той задавено.
— Каква телеграма?
— От моята жена… Забравил я бях на масата. Кети случайно я забеляза… Кети не знаеше, че съм женен. Криех… Исках да я щадя. Възнамерявах веднага щом се върна у дома, да се разведа и се оженя за нея, но ето… Като видя телеграмата, тя изпадна в такава нервна криза, че ми беше невъзможно да я утеша. Смяташе, че съм последен измамник… Ах, колко е жесток животът! Не допусках, не, никога не допусках, че тя ще стигне дотам…
— Имаш късмет, приятелю, че не е умряла и че не иска да ти напакости — продума Мирски, гледайки към нас. — Иначе да си вече в дранголника. А сега ще се отървеш само с уплахата. Данкин, няма защо да превеждаш.
— What does he say? — поусмихна се тъжно Кречмър.
— Пита какво сте казали — преведе Данкин.
— Нищо не съм казал. Добрев, имаш ли въпроси?
— Имам. Мистър Кречмър, какво ще правите, когато мис Браун оздравее?
— Каквото пожелае. Аз съм тук, ще я чакам, докато се съвземе, въпреки че жена ми ме вика в Париж по неотложна работа.
— Можем ли да знаем по каква?
— Естествено. Купувам медицинска апаратура за моята клиника.
— Откога жена ви е в Париж?
— От… хм… — той се позамисли — петнайсетина дни.
— На какъв адрес?
Той свали очила, прокара ръка по уморените си клепачи, отново тъжно се усмихна:
— Мисля, че в хотел „Тулон“, ако междувременно не се е преместила.
— Още един въпрос: какво сте правили днес следобед?
— Играх бридж на плажа с група американци. Бях разстроен от сцената, която ми направи Кети, и се опитах да се разсея с игра на карти. Нима ме подозирате в нещо?
— Моля, в нищо не ви подозираме. Просто формален въпрос за установяването на вашето алиби. Свободен сте. И благодарим за съдействието.
Доктор Кречмър вече отваряше вратата, за да излезе, когато Мирски нервно, някак си прекалено нервно се обърна към нас:
— Капитан Добрев, пуснете го да си замине! Съобщете и на летището и пристанището. А ти, Карлов, утре заран отиваш в ателието на Тони и изнасяш всичко. Не можем повече да чакаме.
— Слушам! — казах аз механично, доста удивен от заповедта на шефа, но бях достатъчно съобразителен да изчакам Кречмър да затвори вратата зад себе си, за да попитам: — Но, другарю Мирски, къде се намира това пусто ателие?
— Ще търсиш! Ще търсиш! — отсече шефът с весели искри в очите, стана и доволно потри ръце: — А това за летището и пристанището може да се поотложи още малко… Николай, моето момче, аз мисля, че си към края на твоето следствие.
— Уви, другарю Мирски — казах унило, — този път самият аз вече не съм много уверен в това. Трима важни свидетели са елиминирани: Стефана е мъртва, Кети Браун — в безсъзнание, Тони — ранен. А имах нужда от тримата: Кети да разкаже защо е стреляла по Тони, Тони да ни заведе в ателието си…
— Май че трудно ще успееш да го убедиш…
— Уви… Днес следобед получих голяма похвала от Големия шеф, но трябва да призная, че никога не съм се чувствувал толкова объркан.
— Това е само защото не си се наспал. Като се наспиш хубаво, всичко ще се проясни. Хайде върви в хотела и лягай! А аз си заминавам.
— Пак ли се връщате в София?
— Ами да. Какво ще правя тук?
Този път не му повярвах, но не питах повече. А той продължи:
— Наистина, какво ще правя тук? Ти си на прав път. Щом си успял да откриеш кой е фалшификаторът — и то какъв! — ще намериш и кой конкретно стои зад него: Голдсмит, Фернандес или Кети Браун. Един от тримата. А може би и тримата заедно. Или някой четвърти… Само мисли, Николай, мисли повече! Ясна ли ти е картинката?
— Не съвсем, но ще мисля.
— Лека нощ, Николай.
— Лека нощ, другарю Мирски.
