Вкусът на мечтите

Миналата седмица изпълних молбата ти и оставих цветя на гроба на Дела Лий Бейкър. Оттогава мина повече от година, а хората още говорят за нея. Някой ден ще те принудя да ми кажеш защо плати погребението й.

Онази нощ сънувах нещо идиотско. Сънувах, че с теб и Дела Лий вървим по някаква оживена улица, само че тя беше павирана със злато като в «Магьосникът от Оз». Бяхме се хванали под ръка и се заливахме от смях. Хората ни зяпаха, сякаш бяхме филмови звезди. Отивахме на някакво прекрасно място, но не знаех точно къде. Защо сънувам мъртва жена, която дори не познавах? Не е ли страшничко?

Май ще приключвам.

Не, не още.

Много мислих как да постъпя… и реших да споделя с теб нещо, което никой друг не знае.

Божичко, ръцете ми треперят!

Виж, вече знаеш, че имам много книги. Тайната е, че те идват при мен. Ей така, внезапно. Не съм купувала книга, откакто бях на дванайсет. Винаги става едно и също — влизам в някоя стая и там ме чака книга, която настоява да я прочета. Да не говорим, че моите «приятелки» ме преследват. Случва се да оставя някоя у дома, а тя се появява в работата ми, в колата, на масата в ресторанта. Откакто започна тази история, живея в страх, че хората ще узнаят за книгите и ще ме помислят за луда. Обаче нещо ми подсказва, че ти ще ме разбереш.

Минава полунощ, прекалих с виното, Джейк заспа. Ще ти изпратя този имейл, макар да знам, че после ще съжалявам. Запомни — ако ме обадиш на мъжете с бели престилки, ще се лишиш от удоволствието да ми бъдеш шаферка.“