Кубинската афера

Автобусът спря пред хотел „Парке Сентрал“ и Алисън ни предупреди:

— Облеклото за „Мама Инес“ е неофициално.

Което беше добре, понеже известно време щяхме да живеем и спим с едни и същи дрехи.

Със Сара слязохме от рейса и се насочихме към дъното на фоайето, където ни чакаше Антонио. Тад ни забеляза и се поколеба, преди да се качи в асансьора. Бях сигурен, че това е последната му екскурзия в Куба. Както и моята.

Антонио погледна Сара.

— Благодаря за плика. — Потупа страничния джоб на тесния си черен панталон. — И имам добра новина за вас. Снощи се обадих на когото трябва и утре сутрин в седем ще ви очакват на круизния терминал „Сиера Маестра“. — Огледа се предпазливо и продължи заговорнически: — Мъж на име Рамон ще ви посрещне на входа, ще ви преведе през паспортната проверка и ще ви качи на британския круизен кораб „Бреймар“, който в девет отплава за Бриджтаун на Барбадос. — Впери очи в нас. — Искате да заминете с него, нали? — И насочи вниманието си към Сара.

Тя кимна.

— Да.

— Добре. На борда ще ви дадат билетите и ще платите с кредитна карта. — Усмихна се. — Аз съм вашият туристически агент. И вашият ангел пазител, който ще даде на Рамон хиляда долара, за да плати на хората, които ще ви преведат през охраната.

Имаше само един възможен отговор на цялото това будалкане.

— Muchas gracias.

— De nada. — Той продължи: — Пътуването до Бриджтаун е двудневно и когато стигнете там — пак се усмихна, — можете да продължите карибската си ваканция на Барбадос.

Нищо не можеше да се сравнява с моята кубинска ваканция.

— Утре сутрин оставете съобщение на Тад и Алисън, че не се чувствате добре и ще си останете в стаите — посъветва ни той.

— Знаем.

— Освен това не бива да ви виждат да напускате хотела с багажа си, затова го оставете в стаите си, все едно излизате на утринна разходка.

— Добра идея.

— Ще си купите каквото ви е нужно на кораба.

Всъщност щяхме да заминем за провинция Камагуей, за да търсим едни шейсет милиона долара. И на Антонио щеше да му се наложи да обяснява на приятелчетата си в полицията, че двамата американос са изчезнали през нощта. Можеше да му теглят един бой.

— Рамон знае как изглеждате. Самият той е нисък, шейсетинагодишен и ще носи зелената униформа на охранителите.

Обаче всъщност беше таен агент на Министерството на вътрешните работи и имаше нашите снимки от летището.

— Трябват ви само паспортите и изходните ви визи. Имате ли въпроси?

— Не.

Антонио ни погледна и неискрено каза:

— Съжалявам за всичко това, но сте жертва на исторически събития — шахматна партия, която се играе в Хавана и Вашингтон. Вие просто сте невинните пионки.

„А бе всъщност сме виновни за нещо, ама ти не знаеш какво е, задник такъв“.

— Довечера трябва да се видя с Рамон, затова няма да дойда на вечерята, но… — Погледна мен и каза на Сара: — Предполагам, че ще се видим по-късно за тристате хиляди песо.