Байрон

Анабела от своя страна съобщаваше за голямото събитие на своите близки. Dad и Mam106 говореха с въодушевление и известно безпокойство за големия талант на бъдещия им зет и го очакваха в Сиъм с нетърпение, за да го опознаят и преценят по-добре. Дъщеря им пишеше на една приятелка от детинство: „За истинската същност на Байрон не трябва да съдите по обществото; питайте онези, които са живели по-близо до него — нещастните, които е успокоил, бедните, които е благословил, прислужниците, за които той е най-добрият господар. А за мрачното му настроение през последните две години може би съм виновна аз.“ Трогателна беше неосведомеността й за характера и живота на нейния годеник. Диагнозата на Байрон беше особено точна, когато беше казал за нея: „Увереността й в собствената й безпогрешност ще я доведе някой ден до капитална грешка.“ През тази първа седмица от годежа им тя написа още: „Избрах със зрелия си разум човека, който най-добре ще ми помогне в пътуването към безсмъртието.“ Уви, естествено е за младите момичета, непознали още страстта, да вземат желанието за разум.

Кореспонденцията между Лондон и Сиъм продължаваше. Байрон се бе опитал да успокои мис Милбанк относно религиозните си схващания, като й бе казал, че ако не е вярващ, то поне е готов да слуша на драго сърце нейните доводи, но тя отговори, че не бърза и че всичко това лесно ще се уреди, стига той да я обича. „Стана ми малко неприятно миналия ден, когато чух да говорят, че съм искала да Ви покръстя, преди да се омъжа за Вас.“ Като всяко човешко същество тя се дразнеше от онова, което говореха за нея. Много добре знаеше, че не от прозелитизъм обичаше годеника си. Знаеше, че е жена, и то истинска жена, и че е влюбена в това красиво лице. Защо говореха хората, че била студена? Тя препрочиташе писмата, в които Байрон й говореше за началото на тяхната любов.