Третото кралство
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-827-2
- Переводчик: Деница Каракушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Третото кралство». Краткое содержание книги:
— Откъде знаеше как да направиш онова нещо? — попита той Саманта.
— Майка ме научи на номера с вятъра — отвърна тя, задъхвайки се, тъй като понякога той я издърпваше за ръката и я прехвърляше през някои по-стръмни участъци.
— Ами топлината, с която изсуши почвата?
— Не зная. Сигурно съм го изсмукала от пръстите си от отчаяние.
Ричард й се усмихна.
— Сътворила си магия?
Тя му върна усмивката, задъхана.
— Май е така.
— Е, знаеш ли тогава някакви магически номера, с които да ги забавим, за да се измъкнем и да изчезнем в гората?
— Съжалявам, Господарю Рал, но не знам какво още да сторя.
Ричард кимна и забърза напред. Дърветата около тях ставаха все по-големи и раздалечени едно от друго, а в същото време по земята се срещаха по-малко шубраци, тъй като ниската растителност не вирее на по-сенчести места. Слънцето като че ли поначало изключително рядко огряваше Печалните територии, ала притихналата земя под исполинските борове беше още по-мрачна.
Въпреки че им беше по-лесно да тичат така, проблемът беше, че колкото по-разредена ставаше гората, толкова по-лесно щяха да бъдат забелязани.
Само че Ричард ги видя пръв. Зърна десет-дванайсет получовеци в парцаливи дрехи да препускат през гората, като ловко избягват дърветата, прескачат камъни и гнили дънери и неотклонно се движат така, че да препречат пътя на бегълците. Колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-открита в ниската си част ставаше тя. Там огромните борове нямаха клони. Масивните им стволове се извисяваха насред покривало от папрат, досами поточета и сред открити скални тераси. Колкото по-нататък отиваха Ричард и Саманта, толкова по-скалиста ставаше земята, а дърветата — по-дебели.
За да продължат да напредват, Ричард трябваше да се катери по изникващите през шумата скални блокове и ридове. Проблемът беше, че докато теренът забавяше него, полухората, все още на по-равна земя, можеха да тичат по-бързо и да скъсят разстоянието.
Имаше и нещо друго обаче — те тичаха презглава, в пълно неведение, водени единствено от безумната потребност да погълнат душа. Ричард видя как един от тях се заби в дънера на дърво, рикошира и се строполи на земята. Друг се препъна, докато прескачаше пън. После не се надигна от храстите. Клон пресрещна гърлото на трети. Краката му полетяха във въздуха и той тупна тежко по гръб върху някаква скала. Всеки втори препускащ човек току стъпваше в дупка или се спъваше в прекършен клон и си чупеше крака.
Ала на мястото на падналия сякаш изникваха дузина други, които се включваха в гонитбата.
Като обезумял, Ричард се мъчеше да измисли начин да ги забави или да увеличи разстоянието помежду им, за да могат двамата със Саманта да изчезнат в непроходимата гора. Не му хрумваше как да възпре толкова много хора. Номерът с вятъра, който така успешно беше използвала Саманта насред откритото поле, нямаше да проработи в гората. Можеше да предизвика неприятности и да отклони вниманието им, ала не би могъл да попречи на преследвачите им.
Внезапно нещо му дойде наум. Погледна към Саманта, която тичаше до него. Правеше по две-три стъпки, за да насмогне на неговите широки крачки, и сякаш прелиташе над земята, а понякога наистина не я докосваше, защото той я надигаше над някое препятствие, докато търчаха през гората.
— Онова, което направи с топлината, за да изсушиш почвата и да създадеш прахоляк… Как го направи?
— Просто извлякох топлината от въздуха — каза тя, леко озадачена от въпроса. — Беше доста просто.
— Майка ти ли те научи да събираш топлината по този начин? Тя ли ти показа как да нагорещяваш разни неща?
Саманта направи физиономия.
— Не зная. Може би донякъде. Учеше ме на много неща, докато растях. Не непременно на знания, а на обикновени дреболии, като например да извлечеш топлината от въздуха и да я сложиш някъде другаде.
— А научи ли те как да затопляш камъни, за да се грееш в студените нощи?
Въпреки че тичаше и едва си поемаше дъх, Саманта се усмихна.
— Да. Когато бях малка, тя правеше това и пъхаше топлите камъни в леглото ми. После ми показа как става, така че някой ден да мога да го правя за своите деца.
— Значи, знаеш как да влагаш топлината от въздуха в други предмети? Можеш да я насочваш?
Когато той се обърна да я погледне, тя кимна, учудена накъде бие.
Ричард се сниши зад продълговат рид, завличайки и нея. Хвана я през кръста, придърпа я надолу и я скри зад другия край на скалата. После сам приклекна и извърна лицето й към себе си, за да се увери, че го слуша внимателно.